неделя, 18 ноември 2007 г.

РАЗКАЗЪТ

Привет на всички! Това е игра. Вие можете да определите съдбата на един герой, като продължите историята.

Правила на играта:

1 Правило - няма никакви правила, които да ви ограничават.
2 Правило - абсурдно е тогава да ги наричаме правила
3 неПравило - необходимо е само да прочетеш първо историята, ако е много дълга може да прочетеш само последните писания!
4 неПравило - всеки си пише колкото иска и каквото си иска - стига по някакъв начин да продължи "пътя" на "него" (така наричам за сега нашия главен герой).
5 неПравило - по някое време пътя на нашия разказ ще преминава в блога на някой съмишленик и така ще проследим не само пътя на "него", но и на
самия ни разказ и неговите познанства!
------------------------------------------------------------------------------------------------

РАЗКАЗА:

Тръгна. Трябваше да отиде много далече, но на картата пътя стигаше само до по-близко. Сви картата и подсвирквайки си почти наум захлопа със сандалите по пътя. Не че имаше път - по-скоро си беше неговия път. Така неусетно измина поне няколко часа, а всеки знаеше, че часовете не се минават така лесно. Понякога като се захванеш и доста трудно можеш да изкачиш дори половин час, а цели няколко наведнъж си беше доста добро постижение. Той се замисли и така стигна до първото място, на което спря. Беше розова привечер и валяха бели пролетни мъхчета все едно се опитваха да имитират отминалата зима, но твърде неуспешно бих казала...

112 коментара:

Kriss каза...
Този коментар бе премахнат от автора.
Kriss каза...

Врът насам, врът натам- танцуваха някаква смесица между валс и рок-енд-роу, с нежния привкус на бургундско вино за романтика - нали все пак беше розова привечер. А мястото - то.... Е,то беше обикновено кръстопътно място, където нощем не се чуваше хлопане на сандали, но пък за сметка на това имаше всякакви други звуци- вой на талъсъми,оплакващи нещастна любов, или плач на превърнати в жаби принцеси, или пък смях на вещици, описващи ужасените физономии на редовите граждани. Лош късмет, би казал някой, да сперш на такова място и да го отбележиш като първо спиране. Липса на умствен багаж и мързел относно четенето на дебели книги, бих казала аз... но в крайна сметка- въпрос на терминология!

Buksy каза...

"Доста странно място" - помисли си пътника и заоглежда с интерес странните създания, които се, търкаляха, прелитаха и щъкаха с малките си краченца покрай него. Изглеждаше спокойно, въпреки шума наоколо. Сля се с тълпата и с бавен ход продължи напред по ул. Забравка. Не след дълго стигна до мястото. Беше точно, както му го беше описала старицата в съня му. "Там ще намериш това, което търсиш" - беше му казала тя. Без да му мисли много, пътника прекрачи прага на страноприемница "Веселата гъба".

wicky каза...

"Веселата гъба" имаше още и прякора "хлъцкащата гъба", защото обичаше от време на време да се поклаща в ритъм и да подскача, което придизвикваше в посетителите злъчно хълцане или съвсем обкновенно просташко оригване, особено с оглед на изпитите гъбо-бири...

klioo каза...

Добре, че имаше бързи рефлекси, иначе летящата гъбо-чаша щеше да го запрати обратно на улицата, а той нямаше намерение да излиза, докато не е намерил онова, което търси. Макар че колкото повече мислеше по въпроса, толкова по-големи съмнения го обхващаха, защото незнаейки какво точно търси - можеше да намери нещо, което не би искал да намира. Отне му една гъбо-секунди, за да преосмисли гореописаните си намерения и да се самоубеди, че е най-добре да се направи на ударен от гъбо-чашата и да изчезне,
преди нещото, което трябва да открие, не го намери първо и не му връчи акта за собственост...

chilko каза...

затвори бързо вратата, спря и се огледа. на една от масите се вихреше някакво празненство и участващите в него вече бяха достатъчно опиянени. припяваха весело и вдигаха тостове, а единият от тях дори висеше от тежкият полилей направен от колело от каруца. върху него мъждукаха с жълтеникава светлина няколко крушки, а енергията за тях идеше от пухтящата парна машина, която беше прилепена до страноприемницата.

откакто преди векове в страната бяха дошли пратеници на тайнственото общество живеещо в най-високата планина на Земята, магията започна да съществува заедно с енергията на парата и електричеството. пътищата се кръстосваха от страшни на вид парни машнини, домовете се осветиха от новите електрически свещи, а в небето полетяха цепелини.

wicky каза...

През единсвтеното малко и слегнало се прозорче се видя именно един прелитащ цепелин във вече смрачилото се небе. Премина бавно, като тежък черен облак и се отправи към последните плъзгащи се по повърхноста на земята слънчеви лъчи.
Като избегна ловко няколко прелитащи чинии Той се запъти към едно ъгълче, където беше иззидано от стената нещо като стол и към него се беше прилепнала малка дървена масичка. Мястото беше специално - от онези места, които се водеха за "невидимите" - едвам се забелязват, а като седнеш на тях и изчезваш за известно време от погледите на хората. Той имаше способността да вижда скритите неща, така че доста бързо откри "тайинка" и побърза да седне там. После се заоглежда наоколо - естествено никой не го забеляза. Само келнера, който естествено не биваше да забравя за тайика, се появи маневрирайки с табличка:
- Какво ще желайте госдине?
- Ами... - каза той, през което време келнера изведнъж направи учудена физиономия, заоглежда се и сякаш се зачуди какво прави там. После бързо изчезна.

Eeyore каза...

- Ееедна бира! - викна той на гърба на келнера, без да остане уверен докрай, че гърба на келнера го е чул.
Седя и почака известно време, гледайки мухите в заведението.
След малко му донесоха голяма порцеланова чаша. Погледна отвън - през средата на чашата минаваше крива пукнатина. Погледна отвътре - нещо погледна отвътре навън.
- Пий докато не е изкапало - чу доброжелателен глас.
Затвори очи и отпи.
......... (многоточие)
Всички го гледаха настойчиво.
- Това е най-гадната бира, която някога съм пил - изграчи той, тъй като гърлото му се беше свило на топка.
Всички настойчиво спряха да го гледат. Само барманът не спря...

Kriss каза...

-Ако очакваш да поръчам още една, сгрешил си - изграчи Той, с още свито на топка гърло.
-При втората се свиква- смънка келнерът.
-Да те почерпя нещо по-пивко?- чу се глас от "тайника", който беше от другата страна на кръглата стая. Той погледна натам и и в сумрака, естествено създаден от залязващото слънце и изкуствено подсилен от стелещият се цигарен дим, той различи смътно една фигура, която далечно му напомняше на нещо много близко.

Eeyore каза...

От мрака към него се протегна гнусно зелено пипало, от което капеше оцет. Всяка капка прогаряше малка зелена дупчица в черния дъбов под.
- Запознай се с Баба - ухили се гадно бармана - тя вари бирата.

Buksy каза...

Двамата седяха известно време взирайки се един в друг. Накрая баба едвам забележимо повдигна левия край на устната си, което трябваше да мине за усмивка тип "спокойно, тук си на сигурно място", извади със съсухреното си пипало лулата си, която беше почти два пъти по-голяма от нея, поставия на специална поставка на масата и зачака втренчена в пътника. Не след дълго друго нейно пипало се отскубна от пипалопритежателя си и се запъти към близката горяща свещ. Минавайки през нея то цвърчеше и пукане, гънеше се и се разтягаше, докато по масата не започна да се разхожда едно малко саламандърче, което оставяше прогорени огнени следи по дървената повърхност. Лутайки се насам-натам като замаяно, накрая намери лулата, скочи в приготвения тютюн и се отпусна блаженно. Баба вдиша дълбока глътка никотин. Издиша я срещу пътника и каза:
- Е! Кажи ми, драги... Искаш ли да знаеш, кой открадна семената от недостъпната кула?!

wicky каза...

- Да - изтръгна се пискливия отговор от Него. После се поосъзна и повтори твърдо - Да, няма да е зле да знам кой ги открадна тия семена...
-Тогава вдишай ! - каза рязко Бабата, като протегна към него лулата и му я завря нагло в лицето. Саламандъра подскочи и от лулата се вдигна толкова много дим, че само за секунда всичко потъна в мъгла и докато Той беше зает с кашляне дима се разнесе, а Той вече не беше в тайника. Всъщност изобщо небеше в кръчмата, а се рееше спокойно някъде между Юпитер и Сатурн. Трафика беше слаб, защото почти нямаше прелитащи обекти - явно беше зимната зандия (най-ледовития период в ерата). Все пак покрай Сатурн невзрачно премина стар разхлопан кораб.

Eeyore каза...

Покрай кораба със свистене преминаха две чинии, вероятно изхвърлени от прозореца на ресторанта. Което беше странно, защото нямаше атмосфера, в която да свистят. По едната имаше нещо зелено.
Те отминаха и остана само тих напрегнат космически студ, в който кораба прибра грота си, обърна кливера и направи маневра. Което беше странно, защото нямаше атмосфера, но въпреки това платната изглеждаха важни.

Buksy каза...

От кораба слезе нещо наподобяващо полуриба-полубулдог, с химикалка в ръка и кочан актове в другата.
- Документите за проверка, моля - продума съществото с полузаспал глас.
- Ама... аз.. такова...
- Разбирам... поредния гратисчия.
- Ама...
- КАКВО "АМА"! С ТЕБ ПО ЦЯЛ ДЕН ЛИ ЩЕ СЕ ГОНИМЕ! ЗАПОМНИЛ СЪМ ТЕ ГОСПОДИНЧО... ТИ СИ ОТ ЗЕМЯТА... И АКО СИ МИСЛИШ, ЧЕ ТОЗИ ПЪТ ЩЕ СЕ ИЗМЪКНЕШ... ОХ! Нуфрийййй... спри генераторите за свистене, че не издържам повече... И АКО МИСЛИШ, ЧЕ ТОЗИ ПЪТ ЩЕ СЕ ИЗМЪКНЕШ, ГОСПОДИНЧО , МНОГО ГРШИШ!!!
- Ама... Аз... такова... и преди ли съм бил тук?

Kriss каза...

- Ти как мислиш, господинчо! Нуфрииийййй, казах да изключиш проклетия генератор- и мислите си не чувам вече... освен това тук имаме гратисчия.... за пореден път!
- Ама аз не помня да съм идвал! Аз... всъщност... ъ-ъ-ъ, таковата... бях тръгнал за един акт за собственост, а пък после...
- поне да беше сменил плочата, момче! Ама няма ли да почнеш да си записваш някъде! Омръзна ми да ми плямпаш едно и също! Най-малкото, подценяваш интелекта ми!
А наистина не беше за подценяване - с тези три глави, поне малко мозък се предполагаше, че има.
- Нуфрииииййй! Е това беше! Стига толкоз!- врътна се, съдавайки малко турнадо след себе си, профуча покрай вратата, след това се ориентира за местонахождението й и ядосано я затръшна след себе си, като остави във въздуха да виси заплашителното: "Стой тук и не мърдай! След малко се връщам!", изсъскано през зъби (доколкото ги имаше).

wicky каза...

Нашия човек се огледа. Към затръшнатата врата имаше и нещо като кораб или поне странната смесица от нагънати тръби и кабели оплетени в някакви ламарини явно това се опитваха да наподобят.
И сега какво?
Ами той си беше съвестен гражданин. Ще си остане да чака, за да го глобят. Нищо, че явно имаше някаква грешка и определно не беше гратисчия. Поне до колкото си спомняше. Огледа се - имаше огромен Люк през който виждаше планетите навън. Хъм! Чу се пъхтене и тътен от стъпки. Онуй нещо явно се връщаше. Мда. Има и лостове тука... и някакви бутончета. Бум бум - стъпките наближиха заплашително и този път не бяха сами. Или на създанието му бяха порасли още 10-на крака или не беше само... Я - бутонче с картинка на летящ драконовил! Бум тряс хлоп! Вратата се отоври и там стояха цяло стълкотворение от създания от които се размятаха пипала и вскякави смукателно-олигавищни-хобото-израстъци.
Към тях имаше прикрепени обеспокоителни оръдия.
-ХВАНЕТЕ НАРУШИТЕЛЯ! - изгъргори контролата.
Добре - между бутончетата "самозащита", "стреляй по контроли" и "скачай смело" Той избра да натисне драконовил-а. В този миг докато към него летяха пипала и вече го опръскваха със слуст - тавана се отвори и от там се понесе с крясък един прекрасен драконовил. Грабна го и го изнесе от кораба в тъмнината навън пред ядосаните погледи на стражите(погледи разбира се е силна дума за неща на които не им се виждаха очите)...

Eeyore каза...

Четири ципокрили совалки избръмбърляха след тях.
Драконовилът щастливо намигна.
- Ънггг!... - каза сграбченият в ноктите му Той.
"Знам, знам" - чу глас в главата си - "потрай малко, после ще те преместя в първа класа".
Ципокрилите совалки бръмбърляха все по-близо и по-близо. Едната цвръкна зелен слузо-снаряд, който драконвилът избегна само с леко потрепване на върховете на величествените си криле.
- Ънгххх! - каза сграбченият Той, като размахваше ръце за да пропъди миризмата идваша от дирята на преминалия наблизо снаряд.
Две от другите совалки също навлязоха в обсег и стреляха. Драконвилът потрепна леко с върховете на крилата си. Три от по-близките слънца се отразиха в тях и отблясъците се смесиха в калейдоскоп от интерференционни картини.
"Забавляваш ли се?" - попита гласът в главата му.
- Тц - той най-накрая успя да отговори нещо членоразделно.
"Ами... добре тогава"
Четвъртата ципокрила совалка влезе в обсег и стреля. Но нямаше нищо, което да уцели. Драконвилът беше разперил втория си чифт крила и бе отлетял в квазипространтсвото.

Eeyore каза...

В квазипространството бе уютно и зелено. Приличаше на бирена бутилка погледната отвътре навън и обвиваше нормалното пространство по най-неочаквани начини. Прехвърчаха и звездички. Част от тях се намираха и в двете пространства, но прехвърчаха само в това.
Драконвилът летеше много бавно и се наслаждаваше на гледката.
- Аз знам накъде си тръгнал - каза той разсеяно, следейки прехвърчащите звезди с крайчето на окото си.
- Това... това е чудесно - отвърна обърканият Той, който съвсем не знаеше сам накъде отива.
- Ти трябва да отидеш през девет в десета. Но на третата те чака една ужасна ламя. За да продължиш ще трябва да влезеш в битка с нея и да победиш омразата й.
- Аха...
- На шестата ще те чака една още по-ужасна ламя. В битката с нея ще трябва да победиш сарказма й.
- ...
- А на деветата ще те чака най-ужасната ламя. За да продължиш нататък ще трябва да победиш любовта й.
- Звучи... трудничко.
- Аха!
- Откъде знаеш всичко това?
- Тези три лами... са мои сестри.
Полетяха още малко, след което Той, който вече придобиваше притеснителното чувство за приключение, попита:
- Ти искаш аз да победя сестрите ти?
- Не само искам, но и ще ти помогна. Но имам едно условие - трябва да ги победиш без да ги убиваш.
- Аха... - гледайки огромния драконвил, който уверено се носеше през квазипространството, Той се почувства малко по-добре.
- Време е за първа класа - викна весело драконвилът и го метна на гърба си.

wicky каза...

-Доста интересно! - помисли си Той, защото там се оказа, че имаше хубави седалки тип кресла с нагласа на температурата и радио-чистотата, чудесна гледка и една стюардеса, която пърхаше с малка табличка наоколо.
- Коктейл "Драконовилски полет" или "Леко падане" ще желаете сър ? - попита момичето.
- Ммм - каза Той...
Полета беше приятен. След един - два коктейла и лека дрямка той се почувства зареден с енрергия (може би защото "Леко падане" имаше доста любопитни енергийни съставки. Оказа се че приближават странна лилаво-розова-зелена планета. Много странно е усещането да се приближаваш към толкова огромно нещо... като планета. Тя ставаше все по-голяма и оранжева, когато изведнъж един въздухокоридор засмука драконовила и той се понесе с бясна скорост по него остремен вече не напред а право надолу където планетата ги очакваше.

Eeyore каза...

- Здравейте - каза планетата и мило се усмихна - аз съм Първата.

wicky каза...

После докато Той падаше все по-бързо и все по-надолу планетата доби сериозен вид и каза:
- Тук сьм и аз - втората.
- И аз третата! - каза след това с доста шантаво изражение.
Ясно! - помисли си Той. Планетата "не е сама"... И така въздухопровода закриволичи през облаци и някакви странни изпарения, които образуваха всякакви изображения от нови цветове, докато Той се спускаше стремглаво и все по-бясно към планетата. Вече се виждаше само размазан пейзаж когато въздухокоридора постепенно зави леко нагоре и така доста забави скороста. Така нашия герой почти спря пред едно място на което имаше нещо като изход. После изхода се промени и стана на вход.
-Внимавай! - чу се от някъде едно гласче. - Планетата е с доста несигурен характер и с непрекъснато променливо виждане за нещата...

Eeyore каза...

Той се огледа за да види откъде идва гласа. Единственото, което видя беше един охлюв.
- Глей си работата! - каза охлювът и допълни - много си ни е хубава планетата.
Но това май не беше същият глас - бе по-дебел и по-груб.
- Не го слушай - проговори пак охлювът, но с първия, плах и тъничък гласец - тук е опааасно (...аасно, ...аасно, ...аасно - припя едно ехо отляво).
Той бе озадачен и приклекна, даже почти прилегна за да огледа охлюва по-отблизо. Животинката имаше къщичка-острилка и рогца. Но вместо очи на връхчетата на рогата имаше мънички устички, а окото беше едно и бе на мястото на устата. То намигна закачливо.
- Подостри си моливче.

wicky каза...

-Благодаря! - изтръгна се неочаквано от Него, като още по-неочаквано за себе си подаде на охлюва един молив, който явно от някъде се скътаваше в единия от всичките му джобове.
-Първият път е безплатно - каза плътния глас на охлюва след което бучна молива в прозорчето на къщичката си където молива бе сериозно засмукан и се завъртя с бясна скорост!
- Хоп - Готово! - каза пискливия гласец на охлюва и му подаде остатъка от молива, доста остър наистина и точно тогава молива отново се завъртя и бръм - Той се оказа вече на съвсем друго място.
- По дяволите !!! Нямат ли нормален транспорт тук ?
На Него взе да му омръзва всичкото това нещо, което се случвашв въпреки... него и най-вече без въобще да се съобразяват с ...Него. Никой не го питаше - просто - Хоп - и нещата се случваха. Само дето не се замисли, че те все пак го питаха...

Eeyore каза...

Беше на един каменист хълм. Беше ясна лунна нощ а на звездния хоризонт се очертаваше силует на колиба, с димящ комин. От върха на комина освен дим излизаше и мекото оранжево сияние на горящия вътре огън. Той тръгна натам.
След като вървя около час, а колибата си оставаше все така далеч, той поспря и реши да направи преоценка на ситуацията, тъй като очевидно нещо не беше наред. Или колибата беше омагьосана, или... не беше колиба. Той разтри дланите си една в друга докато се затоплиха, после бързо закри с тях очите си. Топлината им се предаде на лицето му, а очните мускули се отпуснаха. Подиша бавно и дълбоко, после внимателно сведе длани и се загледа в това, което бе решил, че е колиба.
Ами ако... ако беше друго, по-голямо?
Далечен рев, придружен с дълбок тътен, дойде от посоката, в която Той гледаше. Това му даде нужното усещане за далечина, което досега му липсваше.
[i]
- Промяна на правилата - каза Първата на Втората.
- Промяна на правилата - каза Втората на Третата.
- Промяна на правилата - каза Третата на себе си и погали ламята.
[/i]
Колибата всъщност беше отдалечена планина, а коминът бе кратер. И очевидно в цялата тази конструкция живееше нещо, което ревеше сърдито.
Той се зачуди дали да поспи или да продължи напред, след това се зачуди дали може да спи и да продължи едновременно, но тъй като не измисли такъв начин, реши да подремне.
Легна по гръб и загледа небето. Две от луните го погледнаха добронамерено. Четири го гледаха безразлично. И една определено го гледаше лошо.
Той им помаха. А те не. Какво си беше помислил - това бяха само луни. Обърна се на една страна и заспа, с желанието на другия ден да се събуди на върха на планината. Обикновено ставаше, когато не го иска. Мястото беше особено. Но дали щеше да стане когато го иска?

Kriss каза...

Първо в очите му светна едното слънце, което всъщност беше поносимо и го накара единствено да се обърне на лявата си страна. След това обаче вкупом изгряха и другите шест слънца, което му донесе особена тревога и той скочи като ужилен. Не можа да се осъзнае първите няколко минути- къде е, защо е толкова светло и как по дяволите стана изведнъж толкова горещо. Когато се огледа и установи причината зо неочакваната светлина и топлина, той с надежда се загледа в местността около себе си със слабата надежда спейки да е пропътувал разстоянието до кратера и неговата спяща ламя. Уви, не! Още по-лошо- те дори вече не се виждаха в нито една от шестте възможни посоки... Шест ли?! той се ужаси- освен нормалните четири, както принципно беше свикнал да ги нарича, имаше още две. Едната беше нагоре и като погледна натам, той видя един странен таван, на който беше закрепен цял град, висящ със цялата си сила над главата му. Но не това всели ужаса в душтата ме. Погледна надолу, а там нямаше нищо. Е, всъщност, имаше всичко. Той сякаш беше увиснал във въздуха, а под него беше втората половина от таванестия град, в който безразборно се движеха милиони същества. Докато разбере, че всъщност е стъпил на нещо твърдо и прозрачно, му минаха милион противоположни идеи през главата- една от тях беше, че се е научил да лети, докато спеше; друга, че е почнал Безкрайното падане, а трета.... че всъщност съвсем е откачил.

wicky каза...

Когато разумът му предпазливо реши да се завърне той прецени следното: -Явно това градче се бе появило там, като нахално се е завряло между стандартното познато на всички ни 3D измерение и сега надзърташе с още няколко пространства за разнообразие.
Но каква е тази повърхност, която така го крепи, като зрител в доста необичаен киносалон?

Eeyore каза...

Почукна го - нищо. Поподскочи - пак нищо. Клекна и го помириса:
- Яааааааа!
Бързо и методично, тъй като отдавна не бе хапвал нищо, се зае да си изближе дупка в захарния под. Когато дупката стана достатъчно голяма за да може да се провре, той си подаде главата през нея и огледа от другата страна. След това се промуши целия и седна на ръба на дупката. Страничният наблюдател би помилил, че сега седи с главата надолу, от долната страна на пода и си клати краката нагоре през дупката. Да ама от другата страна беше съвсем като от тази, само дето сега градът който беше долу вече бе горе, а горният бе долу под преградата.
Това му даде една интересна идея и той извади моливчето от джоба си. След това протегна ръка напред и го пусна над дупката.
То полетя бързо надолу докато достигна нивото на захарната повърхност, прелетя през дупката, след което рязко започна да забавя, докато напълно спря от другата страна и после пак полетя към дупката. След няколко последователни маха, то се установи на средата, като лекичко се полюшваше, сякаш плуваше върху вода.
- Сигурен бях.
Той се наведе да си вземе моливчето.

wicky каза...

Еми стига е висял там, все едно няма толкова работа, която го чака... и тогава му изплува съвсем ясно мисълта за семената! Да - онези семена, заради които изобщо беше тръгнал на път. Семената на недостъпната кула. А сега вместо да търси тях бе тръгнал да се разправя с лами. Ми свички знаеха, че няма лами. Може и да е имало преди много време, но нали онзи метеор или там каквото беше ги бе изтребил до крак. И както си представяше края на ламите една ламя го погледна мило и каза:
- Извинявай, че ще наруша представите ти, драги!
Той вдигна глава да погледне от къде идва това неочаквано хриптене, което предствляваше явно гласа на една голяма ламя, която стоеше точно до една къщичка от същия този град над (под) който беше до преди малко...
Съркастичният й тон го накара да се замисли преди да успее да изпадне в безмълвна паника.

Eeyore каза...

"О, не!!!" - мислеше си той - "станала е някаква грешка."
- Мне, тук на третата...
- ... и втооооратааа - допълни далечен глас от ляво.
- ... и пъъъърватааа - допълни далечен глас от дясно.
- ... грешка няма - довърши му ламята.
"Но тук трябваше да е омразната ламя."
- Тук беше, ама отиде за кестени - поясни зеленооката ламя малко преди да се превърне на висока, чернокоса, зеленоока млада дама с с леко насмешливо и подигравателно изражение - аз съм й на гости - добави тя и окончателно се превърна във висока, чернокоса, зеленоока млада дама с с леко насмешливо и подигравателно изражение.
"И може да чете мисли!!!"
- Ти май нищо не знаеш за ламите, а?

Kriss каза...

Това беше гласът на мечтателната ламя. Първоначално Той видя една лилава ферия от златиста светлина и, която постепенно се трансформира в млада дама с лилави коси и червени очи.
-Не знам защо, но определено имам усещането, че за първи път виждаш лами.
Челюстта му беше увиснала доземи- ако можем да използваме този изтъркан израз в това под-над свърталище.
-Ооооооооооо - засмя се мечтателната ламя, - почакай да видиш омразната, тогава ще те питам, та да ми отговориш, ако можеш.
- Да ама тя отиде за кестени - повтори зеленоокато, която всъщност беше и руса, но използваше пепелта от вулкана, за да докара онзи блестящо черен цвят на косата си.

Eeyore каза...

"Лелееее, как ще ги победя сега и трите на едно място" - помисли си той и в момента, в който погледна Мечтателната ламя в очите, сърцето му се разтуптя по особено приятен начин.
- Трудно! - казаха три гласа в един, след което някой му подаде книжна кесийка.
- Вземи си кестен... НО САМО ЕДИН!!! - излишно е да казвам, че гласът беше остър, властен и неприятен. Сините очи, които се вторачиха в неговите имаха дълбок изпитателен поглед. И студен... много студен.
- Като начало... - гласът на саркастичната ламя го отдели от ужасния кестенов студ на сестра й - ...да не би някоя ламя да ти е глътнала гребена, млади момко? Та, като начало, ламите четат мислите на низшите същества. Това им се отдава по рождение, тъй като... офф, за какво ли ти обяснявам - загуби интерес тя.
- ...тъй като са Много Надарени - продължи Мечтателната ламя с глас, който наля топлина в жилите му, гъста като акациев мед. Сърцето му пак потрепна, а когато срещна червените й очи, вече нищо на този свят нямаше значение.

wicky каза...

И така една година по-късно четиримата (т.е. нашия герой и красавиците) си стояха на един голям червен диван и си бъбреха похапвайки си нещо, което ако не беше напукани кестени то поне много приличаше на пуканки. Определно в картинката липсва само голям телевиозр, но за сметка на това май имаха цял набор от клюки, които споделяха с оживление.
-А видяхте ли го онзи пуяк как се опули като си пийна от кестеновия ни пунш? - кикиотейки се подхвъли червенооката ламя (ако все още мога да я нареча така...) - После цяла вечер подскачаше и ни питаше дали не е минавал готвача!
-Ние правиме най-чудните партита - каза мечтателната ламя и си подхвърли пуканка.
-Толкова съм щастлив с вас мили дами - каза Той и ги погъделичка за да ги развесели още повече.

Eeyore каза...

И докато се кикотеше, нещо в джоба му започна да шава. Моливът изпълзя оттам, тупна на пода и нарисува многоточие, после бавно започва да се надува и да позеленява.
- Писна ми да съм молив, каза Драконвилът и разпери един чифт криле - млади момко, ти нямаше ли някаква работа да вършиш?
- Аз, такова... - зафъфли той.
- Какова такова? - попита го едната ламя - ти май си дошъл да ни колиш?
- Мнеее! - запротестира той.
- А какво ще ни правиш? - мило му се присламчи другата и започна да си играе с едно копче на ризата му.
- Хайде да го убиваме вече - отсече третата и се надигна от дивана.

wicky каза...

-Момичета! Чакайте! -каза той, но думите му потънаха в гърлените звуци на разярените девойки, чиито коси се завяха и образуваха орагани и бури, сякаш развихриха времето и се превърнаха... в доста големички Лами.
-Хлъц! - успя да каже Той и се затича в доста глуповат опит за бягство. Един нокът го закачи за якето и го вдигна високо във въздуха още преди Той да се усети, че вече не е на земята и определно няма нужда да тича. Тогава пред себе си видя зловещите лица на ламите, които го гледаха с кръвясали и жадни очи. В този момент в него нахлу ледено спокойствие и той каза:
- Вижте момичета. Теб - и той посочи към едната ламя - теб не те мразя, теб може и да те обичам и теб... ти определно си забавна, а не съркастична.
И така без самия той да си дава сметка какво точно каза и защо го каза - ламите се опулиха на среща му и в следващия момент тихо и кротко се смалиха, като тук таме се появиха малко звездички изпуквайки в тишината в знак на "чудото" и Ламите се превърнаха отново в красивите девойки, които си бяха.

Eeyore каза...

- Само с приказки не става - каза едната.
- Трябва да го докажеш - каза другата.
- Трябва да се ожениш за нас - каза третата.
- И да ни направиш по три деца - каза едната.
- По три момчета - змейове - каза третата.
- И едно момиче - ламя - каза втората и се усмихна.
- Ънгг!... - отговори им той.
- Не става - каза Драконвилът - сестри мои... не става. Той е човек, а на тях им е забранено да се женят за повече от една жена. Така че може да се ожени само за една.
- Ако не се ожениш за мен, ще те изям - каза едната.
- Ако не се ожениш за мен, ще те изпепеля - каза другата.
- Ако се ожениш за мен, ще те направя щастлив - каза третата.
- Ама... - каза той.
- Не може - каза Драконвилът.
- Аз съм малък - успя да довърши той.
- Още е много малък - потвърди Драконвилът.
- Аз съм най-младата, вземи мен. Само на двеста съм - каза бързо третата, преди сестрите й да успеят да се разприказват - ти на колко си?
Той каза на колко е.

wicky каза...

Косите и на трите жени настръхнаха, а очите им станаха толкова гоеми сякаш се готвеха да изкочат всеки момент:
-Лелелее!!! И кога мислеше да ни кажеш?
-Ами ако ни бяха пипнали от съвета!
-Ти, ти - нямаш и 80 години?!
-Затовра е 100 години!
-Малолетен! - изпищя едната и се хвана за сърцето с доста преигран жест леко клатушкайки се.
-Съжалявам мили дами! Е, аз ще потеглям...
Драконовила погледна с наслаждение към сестртите си - най-накрая някой им беше дам урок. Щеше да им държи влага... поне още няколко дни! Е - и това е нещо. Той се завъртя и се шмугна в джоба на Младежа и двамата поеха пътя.

Eeyore каза...

След като малко повървяха, той се зачуди "абе, аз защо вървя пеша по тоя път... нали си имам първа класа". Бръкна в джоба си, извади молива и го подхвърли нагоре във въздуха. Драконвилът разпери криле и елегантно увисна във въздуха.
- Накъде поемаме днес - безплътният му глас разпори въздуха, като ивици червена и жълта светлина, които се пресичаха (беше включил квазипространствения двигател да подгрява).
- Натам - махна той с ръка - към съзвездие Гъба.
Третата ги гледаше как отлитат и тихо отрони:
- Сладичък беше все пак.
Една от сестрите й я погледна остро:
- Можеше да ти бъде пра-пра-пра-правнук.
Другата й сестра не каза нищо. Просто разпали един вулкан и сложи едно джезве с гъсто черно кафе да клокочи върху него.

REL каза...

Обичаше аромата на сяра, и не даваше и дума да се издума да минат на газ.
Третата сестра въздъхна:
- А аз чакам да се разтопи снегът, за да мога да яздя, не съм се качвала от есента...
И пак се загледа в сянката на бавно помахващия с криле драконвил на фона на изгряващото съзвездие.

wicky каза...

Гъбата (както казваха на най-голямата планета в съзвездието Гъба)ставаше все по-голяма, не за друго, ами защото двамата много бързо се приближаваха към нея. И точно в този момент времето спря. Както знаем времето е постоянна величина. Да - ама нищо незнаем - времето е своенравно, ту е много бързо и поглъща като невидяло години наред, а после изведнъж може да се проточва дооооста бавно и дори изнервящо да се помотова. Така че е глупаво да продължаваме да се заблуждаваме, че си тече равномерно. Та същото това време в този един момент спря и всичко застина почти неподвижно. Драковила увисна с разперени криле и изплезен език в устрема си, звездите спряха да трептят и движението напълно изчезна. Той стоеше стаписан. И друг път му се беше случвало да улавя мига, но никога толкова за дълго време. Наоколо в застиналата картина се усещаше едно съвсем леко и почти незабележимо движение... може би времето трудно се одържаше и всеки момент щеше да тръгне! И тогава - като на екран пред него се появи тя! Бабата! Пипалата й се мятаха безпричинно в различни посоки, а тя сякаш се опитваше да ги строи да я слушат, като ги сръчкваше или им подвикваше.
-И какво стана мило момче? - попита тя подръпвайки си от нергилето, а облачетата дим застиваха във въздуха като прозрачни медузи.
-Нали беше тръгнал да търсиш семената? А кулата дори вече не е там. Тииии - стоййй МИРНО! - шляяяп - тя перна едно доста немирно пипало, което гузно се сви и непосмя да помръдне.
-Ами да... каза отнесено Той, гледайки леко размиващите се кръгчета дим. Семената!

Eeyore каза...

- За да намеря семената, трябва да намеря крадеца им. Отиваме на Гъба, защото там е най-големия черен пазар за откраднати вещи. Само да знаехме кой ги е откраднал... - въздъхна той.
- О, ние знаем - каза баба и пуфна.
- Кой е? - възторжено попита той.
- Не мога да ти кажа - отвърна Баба - такива са правилата.
- Защо?
- Както вероятно си забелязал, равновесието във вселената е доста неравновесно откакто семената не са в недостъпната кула. Трябва много да внимаваме с баланса. Затова ако ти кажа неговото име, ще трябва да кажа на него твоето. А ти, ако още не си забелязал, си изгубил своето. Това е един от страничните ефекти на разрушеното равновесие. Трябва първо да намериш своето име, момчето ми. След което аз ще го разменя за името на крадеца.
Той бе толкова стъписан от откритието, че само гледаше глуповато в плътния мрак под шапката на Баба, който беше толкова плътен, че светлината се закривяваше като преминаваше покрай него.
- Върви! - рече Баба - И намери изгубеното си име.
След което тя пуфна пак, и когато облаците дим се разсеяха, вече я нямаше. А времето бавно тръгна напред.
Върви! И намери изгубеното си име.

REL каза...

„Име , име, така ли са намира име? И кога съм го изгубил? А имал ли съм го изобщо? Кой ми го е дал? И дали си го е записал някъде на външна памет за всеки случай? Може да пусна обява в интергалактическия справочник с моя снимка” - с тези мисли той се загледа в спускащата се лека мъгла над Гъба. Миришеше странно, някак познато, и същевременно далечно – усещаше смес от дъх на плесен и прегоряло сладко от боровинки... Напомняше му за нещо, но не се сети за какво.
„Едно време, когато хората рабрали за връзката между името и съдбата, давали по две имена на новородените. Едното, тайното, кръщелното, не се ползвало всеки ден, ето защо не го знам, сигурно се е скрило някъде дълбоко в подсъзнанието ми, само ми трябва някой, който да ме накара да си спомня...”

isto каза...

Пътуването не е работа само за Него. И Пътят си има работа по това време, свое отношение, свои интереси.... И въобще всичко, което е необходимо на един порядъчен Път.

Мнозина си мислят, че хората следват пътищата. Истинският Път следва своя пътник, навсякъде, дори на обратно.

И истинският път се страхува да не би "да не бъде извървян"...

Да има прохладата на планината, простора на полето, веселието на птици и цветя, тишината на нощта... Да има радостта на спътници....
Красота....

.... песента ще остане за пътника...

Eeyore каза...

Пътят се загледа внимателно в драконвила и неговия пасажер... след което реши, че въобще не са тръгнали в правилната посока и преместия края с два парсека вляво.
Когато излязоха от квази пространството, вместо на Гъба, двамата търсачи на приключения се озоваха в блато.
- Ей такова нещо не ми се беше случвало - каза драконвилът - аз имам вградена навигация и знам всички входни и изходни квази точки. Нещо необичайно се е случило.
Блатото беше зелено, джвакаше и миришеше на тиня. Простираше се навсякъде и всъщност просто висеше в пространството, защото не беше закачено за никаква планета.
Някой каза:
- Квак!

REL каза...

- Знаеш ли, че той има много специални люспи?
- Той лети много бързо. Може да обиколи блатото.
- Той е дебел!
- Той не е дебел!
Драконвилът се сниши и се превърна в молив, което предизвика едно шумно „цоп”, съчетано с едно по-лекичко „цоп” и последвано няколко изплашено бързи „цоп, цоп, цоп” в лепкавата тиня, която на втори поглед приличаше по-скоро на холандска супа с наденички.

wicky каза...

Последвало цоп нямаше. Молива се задържа за момент на повърхността и после стремглаво се опита да потъне в тинята, когато нещо дълго и лепкаво се стрелна, уви се около него и ловко го измъкна. После го глътна. И се поду. Нещото се оказа гъвкавия език на жабата, която сега стоеше с все така глътнат молив и очи, които сякаш се опитваха да изкочат. Най-накрая тя премигна, нещо изкъркори докато тя все още стоеше вцепенена, после изведнъж се оригна шумно и изплю молива.

Eeyore каза...

- ХЛЪЦ! - каза жабата.
- !ЦЪЛХ - каза моливът.
- Ха! Говорящ молив - викна сащисаната жаба - дали да не го целуна?
- Ааа не, толкова ми стига - отвърна ужасен Драконвилът и бързо зае драконовата си форма, за да не стане пак грешка.
- Лелеее, размагьосах го! - жабата започна да го гледа влюбено.
Ужасът на Драконвила му подсказваше, че е направил грешка. Междувременно, друга жаба се примъкна до първата и без да изпуска пътниците от изпъкналите си жабешки очи, пошушна нещо на първата.
- Дамм, малко ще ми е големичък - каза тя, но продължи да го гледа влюбено - няма къде да го държа.
Нейната приятелка й пошушна още нещо, което я накара да се изчерви. Ако не можете да си представите изчервена жаба, то сигурно не можете да си представите и изчервен Драконвил. Почти същото е, но много по-голямо и леко искри погледнато под остър ъгъл. Драконвилите имат много остър слух и той със сигурност беше чул разговора между двете.
- Хайде да се омитаме - прошепна той на момчето. Ако има нещо по-нелепо от изчервена жаба, това е шепнещ Драконвил. Сигурно го чуха и калоядните скариди, които живееха на дъното на блатото, заровени под няколко тона тиня.
- Ама накъде? - запита се Той.
- А къде искате да стигнете? - попита втората жаба.
- Амии... какво има тук? - попита Той.
Жабата се огледа на всички страни и много бавно каза:
- Блаааато.
В настъпилата тишина се чуваше само джвакане, квакане и бълбукане. После същата жаба добави:
- И онзи мръсен каменен град хей там.
Когато внимателно се загледа в посоката, в която кимна жабата, човек можеше да реши, че няколкото възвишения в далечината имат твърде много прави ъгли за да бъдат природно явление.
След кратки и неловки благодарности, окаляните пътници се отправиха към тях, със слабата надежда да намерят там подслон, храна и най-вече баня.
- Защо им каза? - попита първата жаба.
- Прекалено голям беше за тебе - отвърна втората.
- Жабите са токлова големи, колкото са големи мечтите им - каза първата и след това мълча четири дни, защото рядко се случваше жаба да каже нещо токлова умно и тя наистина много се умори.

Eeyore каза...

- Докога ще седим тук? - попита Той, който си търсеше името и погледна отегчено към каменната стена на града, в средата на която имаше малка открехната порта.
- Докато се сетят за нас - отвърна му моливчето. Фактът, че си говори с молив му даваше някои тъжни посоки за размисъл.
- А защо трябва да ги чакаме? Скоро ще стане месец...
- Такива са правилата. Ти надникна ли през портата? - попита моливът-драконвил.
- Да.
- И аз...
- Няма нищо оттатък. И някак ти замъглява погледа.
- Това е защото още не са го измислили.
- Дали няма да си останем тук навеки? - попита Той с леко треперещ глас.
- Не, разбира се! - уверено отхвърли тази възможност драконвилът. - не виждаш ли, че вече нарушиха едно от правилата? Единият писа два пъти.
Драконвилът се загледа в далечината, където всичко беше определено, измислено, блатно и зелено, за да потърси подкрепа за своята увереност.
- Аха... - отвърна му раздразненият безименен той и започна да си тананика следната идиотска песничка:
"Единият писа два пъти,
три жаби целуна четири пъти,
на петия ден от шестия месец
седем осми от луната оставаха...
и когато деветата дъщеря на десетия син
си спомни единадесет забравени спомена,
тя нарисува картина
с дванадесет цвята.
Тя нарисува тринадесет
бели гълъба."
- Хей! Откъде знаеш тази песен!? - запита драконвилът.
- Отникъде, сега си я измислих.
- Според мен тя е ключ.
- Защо?
- Защото е абсолютно безсмислена, какво друго може да бъде?
Той взе песента и я пъхна в ключалката на открехнатата врата.
От другата страна цветовете се подредиха, размазаната гледка се фокусира в образи и тринадесет бели гълъба полетяха над блатото оставяйки зад гърба си глъчката на току-що оживелия град.

wicky каза...

Града се оказа голям, защото един от "другите" беше гузен и все някак трябваше да компенсира липсата на път цял един месец... Даже, беше толкова гузен, че освен, че града беше голям беше и толкова приказно красив, та чак нашите герои предположиха, че без да са се усетили са попаднали в рая. Ми онези жаби си изглеждаха гладни...
След известен размисъл решиха да не прибързват със заключенията и със смела и уж бодра стъпка - те преминаха тежките порти на града. Пред тях в пълния си разкош се разкриха извити кули, движещи се и блестящи с всички цветове купета, прелитаха изящни карети теглени от феерични създания. Улиците бяха пълни с минувачи, от всякакъв произход и вид, с различни носии и странности по тях, включващи от кристални топчета до изсушени жаби, около тях се редях множество сергии отрупани с какво ли не - толкова много вкусни, цветни, космични, леко загадъчни, метафизино-шарени и ароматни предмети, че чак погледа на несвикнал с неделния пазар зрител можеше да се обърка, завърти и усука безвъзвратно. Затова нашите герои бързо отметнаха погледи но пък се спряха на друга чудна гледка...

Eeyore каза...

Карнавал!
В Обикновения Град имаше карнавал. Викаха му така, защото 364 дни в годината, той бе най-обикновеният сив и прашен град, пълен с най-обикновените хора, които можеш да срещнеш навсякъде. Не че беше скучен или противен, съвсем не - просто беше обикновен. Но в точно този ден, всичко беше ужасно различно, цветно, весело и щастливо, хората търчаха по улиците, маскирани на какво ли не. Имаше вещици, клоуни, жирафи, онези с очите по дрехите, които виждаха всичко, трима данъчни инспектори и дори един човек от шест без петнадесет. Той бе облечен в черен дрехи, с червени обувки, а на врата си бе окачил на една връв черен будилник, с два червени звънеца. И разбира се, часовникът показваше точно шест без петнадесет.
- Документите за проверка, моля - чу се шеговит глас отзад. Той се обърна и се разсмя.
- Вие сигурно сте маскиран на полицай?
В един момент човекът със синия костюм и синята фуражка му се стори невероятно познат.
- Не - отвърна той - аз СЪМ полицай и искам да видя някакви документи за самоличност, иначе ще трябва да ви арестувам.
- Амии... - той замислено започна да се потупва по джобовете - аз...
- Да?
- Карта за библиотеката става ли? - той подаде поомачканата карта на човека. В този момент нещо в джоба му започна да драска. Полицаят взе картата, поогледа я и каза:
- Изчакайте ме тук, трябва да проверя дали не ви издирват за нещо. Ей сега се връщам - и влезе в тълпата.
Нещото в джоба му започна да драска неистово. Той извади драконвила, който беше в моливната си форма и който задъхано изсъска:
- Карта? За библиотеката?
- Ами, да, само това имам май...
- И тя е била в теб през цялото време?
- Да, защо?
- Защото в нея пише как се казваш!!! - озъби се драконвилът, от което нямаше нужда, защото Той и така се почувства много, много глупаво - и това съвсем не е полицай, а крадецът, който за втори път успя да открадне името ти...
А някъде наблизко един човек съвсем търпеливо обясняваше за пореден път:
- Човекът от шест без петнадесет е леко уморен, леко гладен, леко изнервен от дългия работен ден, но е изпълнен с оптимизъм и върви бавно, но гордо, с поглед вперен в близкото бъдеще.

Kriss каза...

-И пак те окрадоха... и освен, че ти откраднаха картата, КЪДЕТО ТИ ПИШЕШЕ ИМЕТО, ти откраднаха и времето, защото сега ще трябва да го губиш, за да търсиш онова, което вече притежаваше... Освен това, вече ми писна да забравяш да използваш уж най-голямото човешко достойноство, което всъщност продлъжава да ни вкарва в непрестанни бели...
- Да-а-а-а, би било интересно... - каза Той замечтано.
- Ти слушаш ли ме?! - разярен извика драконовилът. - Тази прослувута моливъчна форма може да омръзне дори на най-примиреното със съдбата си същество! И какво като трябва да изтърпявам петвековното си наказание, служейки като твой "драскач"?! Не заслужавам ли капчица уважение и вложен разсъдък от твоя страна?!
- Петвековно ли? - попита изнендано Той, без да чуе и грам буква от останалото ридание на злочестия молив. - Ама това означава, че имам още 499 години, 11 месеца и една седмица безмислено лутане априори... Което пък от своя страна означава, че може и да не пропилея цялото това време в лутане, защото би било безмислено, нали...
- Хм - успя да каже драконовилът в своя защита.
- Което пък, мили приятелю, означава, че разполагаме с цялото това време да се позабляваме за сметка на всичко изписано досега, пък нека пукат душманите! ... Какво ще кажеш? - с надежда в гласа изписука Той.
Драконовилът позеленя от яд предвид аргументацията, но запази високомерно мълчание.

wicky каза...

И уж имаха толкова много време, а всичко последвало се случи доста бързо. Даже като се замисли човек - такъв грандиозен момент можеше да запази величието си и да се случи бавно и тържествено, но той избра да се случи бързо, мигновенно и потресаващо неочаквано!
Ето как стана това:
Докато двамата се заяждаха в губене на време, от небето бликна силен хладен дъжд. Но имаше нещо различно в дъжда, освен че ухаеше на шампоан, което явно беше страничен ефект, той беше с някак едри блестящи капки, които галантно се разпльокваха навсякъде около тях. И тогава града се разтресе. Покрайнините му засияха и започнаха да хвърчат искри, като приветствена заря. Труса се повтори още по-силно, а хората които за момент се вцепениха - в следващия вече ликуваха и подскачаха крещейки "Кюбук, кюбук". Трети трус нямаше. Просто земята изведнъж се вдиигна стремглаво към небето - целия град просто изхвърча с пълна сила към облаците и звездите. И спря с един злъчен звук, който силно наподоби оригване. Хората, които за момент бяха спряли и съсредоточено пазеха равновесие - пак се отпуснаха и още по-щастливи заподскачаха и се запрегръщаха. Даже и нашия герой си отнесе една силна прегръдка от симатична застаряваща дама-пеперуда, която го засипа със златен прашец и леко го смачка.
Ето какво още не е разбрал нашия герой, въпреки, че след малко като разпита един чичко разказвач ще му каже така или иначе:
Маскираните търговци повлияват така на силните капко-облаци, че те заваляват силно и обилно, така че градът-Гъба има благодатна почва за поникване. И така той се отправи високо в небето и понесе на там гостите си върху огромната печурка.
А защо хората викаха - "Кюбук" - липсата на семената и следователно - на баланса внасят такива обърквания особено в имената. В случая явно са искали да кажат - "Гъба"...

Stoyan Petrov каза...

Постепено дъждът намаля. Градът отново възвръщаше обичайния си сив и прашен вид. Веселието и щастието започнаха да се отмиват от хората и събират на големи цветни локви по улиците, които блестяха във всички цветове на дъгата. Смрачаваше се.

Той се огледа в разреждащата се тълпа от хора и се зачуди на къде да поеме. В коя ли посока бе отпрашил крадеца? И как изобщо можеше да го настигне с тази преднина, която му беше дал. Помисли малко и реши, че ще кара нататък.

Прецапа през една локва, ухаеща на Wash&Go и навлезе в една от малките улички. Нощта започваще да го обгръща. Наоколо вече не се забелязваха други хора. За момент го обзе паника. Но само за момент, защото миг по-късно тя премина в див ужас, когато една сянка зад него изшептя:

- Търсиш ли някой?

Той рязко се обърна и съзря пред себе си висока фигурата фигура на Страха. Спуснатата качулка на грубото й расо прикриваше нейното лице.

- Ъмм... нее... аз такова... живея тук съвсем наблизо и...

- Последвай ме! - каза Страхът.

- Нее... вижте - аз наистина трябва да вървя... излязох само за пакет солени бисквити и сега...

- Последвай ме! - прошепна отново Страхът - Ако искаш някога отново да намериш своето име...

След което приклекна, отмести капака на една улична шахта и се спусна през нея.

Героят гредаше като хипнотизиран в черната дупка пред себе си. Драконвилът се размърда, подаде се от джоба му и обезпокоено попита:

- Какво мислиш да правиш?

- ... мисля,... че трябва да се доверя на Страха.

И скочи в шахтата.

wicky каза...

"Страх лозе пази" казват хората, но никой не споменаваше за шахти и мрачни страховити типове с кчаулки.
В шахтата беше тъмно, както можеше да се очаква от една шахта и за по-голяма достоверност ги лъхна мухлясала влажна миризма. Докато слизаше опипвайки ръждясалите стъпала, Той (демек - нашия герой)останови, че все повече ги обгръщаше не само непроглендата тъмнина, но и липсата на шум. Злъчката на града постепенно изчезваше сякаш мрака я поглъщаше на големи сочни хапки.
Той усети как на мястото на шума се появява силното тупкане на сърцето му, което се качи в ушите му и изпълни всичките му сетива със... страх. А той - Страхът - беше там толкова близо до него, усещаше го, като хладно нечовешко присъствие. Трябваше да спре да мисли, защото явно колкото повече осъзнаваше какво става - толкова повече се плашеше... и толкова по-неусетно слизаше все по-надолу, даже май... твърде надолу?

Eeyore каза...

А шахтата ставаше все по-тясна.

Stoyan Petrov каза...

... и както обикновено се случва, когато си стигнал твърде далеч за да се върнеш обратно, Той се запита дали пък идеята да го направи не е чак толкова лоша. За щастие, обаче, едно от стъпалата реши дилемата му. Героят се подхлъзна, удари главата си няколко пъти и след като без малко не изгуби Драконвила докато летеше надолу, накрая цопна в една плитка подземна река. Всъщност това беше канализацията, но тъй като и без друго нищо не се виждаше, Той реши, че предпочита да е река.

Eeyore каза...

Мекичка муцунка го побутна по прасеца. Малко след това той придоби усещането за много мекички муцунки, които го наблюдават в мрака.
Причината сигурно беше в хилядите очички, които го наблюдаваха от цялото протежение на тунела.
- Здравей - казаха изведнъж хилядите очички с тих, съскащ глас, който напомняше хиляди гласове, излизащи от мекички муцунки, прикриващи острички зъбки... - очаквахме те.

wicky каза...

-Мен? - попита Той докато течението го носеше, а болката в главата му пулсираше все едно някой си играеше на баскет някъде там вътре.
Докато минаваше покрай плъховете те като вълна на футболен мач изцвърчаваха един през друг:
-Тук - в - книгата - пише - всичко !
-Ти - си - ИЗБРАНИЯ !
-Майчице... - изстена Той и стисна здраво драконовила.

Eeyore каза...

- Натам, натам - викаха плъхчетата.
- Насам, насам - викаха други.
- Насам-натам - викаха трети.
Но уверено го насочваха по множеството разклонения дълго след като той вече се беше изгубил.
Накрая бавно приближиха към мътна светлина, която се разшири до огромна подземна стая, осветявана от две свещи и разни фосфоресциращи плесени, които бяха полепнали почти по всички стени и тавани (имаше повече от един таван, не питайте как точно). В средата на залата стоеше прав Страх и държеше разтворена книга в старата си суха ръка. Плъховете се наредиха в кръг наоколо и го загледаха с благоговение.

Stoyan Petrov каза...

- Приближи се! - каза Страхът.
Героят огледа залата облята в синкава фосфорна светлина, която пулсираше на равни интервали. От множеството плъхове, които се бутаха един в друг и образуваха една жива и постоянно движеща се маса, Той усети как започва да му се повдига. И все пак се приближи.
- Ще карам направо, тъй като бързам; знаеш, много хора имат нужда от мен...
Страхът обърна потъналото си в плътно черна сянка лице към Героя и последният почувства как го облива някаква ледена вълна.
- Според регистрите ми - продължи Страхът, прелиствайки гниещите страници на дебелата книга в ръцете си - твоите най-големи кошмари са общо... да видим... седем на брой.
Масата от плъхове леко се раздвижи издавайки обезпокоително цвърчене.
- За да откриеш отново и задържиш завинаги своето име, ти ще трябва да се пребориш с всеки от тези свои кошмари поотделно. Добрата новина е, че всяка победа ще те приближава все по-близо до целта ти, а лошата, че допускането и на една-единствена загуба... ще е фатална за теб.
Героят усети онази специфична буца, която само чака сгоден момент за да заседне в гърлото ти.
- Така! - Страхът затвори книгата с оглушително звук - Моята работа тук приключи. Сега трябва да вървя; плъховете ще се погрижат за останалото...
Казвайки това той се свлече на пода под формата на гъста мъгла, която миг по-късно се разнесе напълно, все едно никога не я е имало.

Плъховете наобиколиха Героя. В пронизващите им очички вече се четеше заплаха...

wicky каза...

Той стоеше вцепенен и трепереше. Щеше му се да си вярва, че неприятното усещане е от студа и това, че беше прогизнал напълно и безвъзвратно. Но все пак някъде дълбоко осъзнаваше, че това си беше чист страх. Всъщност далеч нямаше толкова време да мисли, защото плъхските очи се насочиха рязко към него заедно със собствениците им - плъховете - и изведнъж мокрите настръхнали плъхове наскачаха по него! Малките им нокти се впиха в плътта му. Той усети дъха им преди да го загризът с тънките си остри зъбки... и тъкмо беше решил да припадне и да не бъде свидетел на това, когато плъховете се стопиха и пред него се появи ...поляна. Така че планът с припадането беше временно изместен от изненадата и любопитството. Защото поляната беше красива - отрупана с онези несъществуващи огромни цветя, малко по-високи и от него. Аромата им се носеше заедно с песните на белите птици, които спокойно кръжаха над поляната. Въобще - красота! И къде в цялата тази красота беше кошмара?
По-добре да не си беше задавал този въпрос, защото отговорът му побърза да изникне от дълбините на земята, като мрачен черен замък, който с тих тътен поникна и се източи високо в небето, където застина, сякаш винаги си е бил там. Точно със същата скорост изникна и споменът за кошмара!

Eeyore каза...

А също така и споменът за Комара. Той не изникна, а долетя с жужене, от което тръпки да те побият. Без да дочака идването на самия Комар, нашият смел герой отвори портите на замъка, направи крачка и влезе. От вътре замъкът беше доста по-малък отколкото отвън. Всъщност, беше голям колкото една съвсем малка стаичка, в която можеш да направиш едва няколко крачки преди да стигнеш до другата стена. И колкото повече той правеше тези крачки, толкова по-малка ставаше стаичката, докато накрая вече имаше усещането, че стените ще се свлекат върху него и ще го смажат.
Но навън жужеше писъкът на Комара и той съвсем не можеше да реши какво да направи.

wicky каза...

И докато си стоеше така леко паникьосан - стаята се помръдна, после бавно се разлюля - после по-силно! Той политна (силно казано, защото стените бяха на една ръка разстояние) - така че по-скоро се подпря и се закрепи някак. Бученето сега беше много силно! Продължи цяла вечност, която траеше около поне 5 минути и после спря. Вратата е отвори и от там с взлом нахлу силната слънчева светлина. Той реши да надникне предпазливо. Видя, че пейзажа навън се е променил - сега бяха на странна поляна с огромни жълти стъбълца от които летеше жълт прах.

Eeyore каза...

И миришеше силно на канела.

wicky каза...

После изведнъж комарът се появи жужащ, хвърчащ и много огромен. Спря се и извади пакетче чай, топна го в доста голяма чаша за чай, след което понечи да откъсне гиганто-цветето върху което беше домъкнал замъка...

Eeyore каза...

Отнякъде звучеше Моцарт.
Комарът се обърна и се огледа, защото музиката бързо се приближаваше и ставаше по-силна, по-бърза и по-френетична.
Комарът размаха крила, но жуженето му не можа да заглуши музиката.
Тогава Моцарт долетя, яхнал черно, блестящо пиано. Той ожесточено блъскаше по клавишите и гледаше налудно. Пиаото пикира към гиганто-цветето, точно под огромния остър хобот на комара и паркира на няколко сантиметра във въздуха.
- Скачай - викна той - преди Комарът да се е усетил.
След което, двамата се понесоха през пространстрвото - композиторът свирещ ожесточено на своето черно пиано и той, проснат върху полирания капак, стиснал до болка молива в юмрук.
През ума му минаваха разпиляни мисли. Той хвана една и я загледа:
"Толкова много мразя Моцарт!!! Повече и от комарите."

wicky каза...

И тъкмо, когато си мислеше, че по-ужасен кошмар от този няма, насреща се зададе следващия, като голяма купа със сладолед и черешка на върха! Внезапоно го лъхна и силната миризма на ванилия и шоколадови пръчици!
От това по челото му избиха малки капчици пот, очите му се оголемиха, а сърцето му заби в някакъв нов забързан ритъм... Сладоледа беше толкова голям и се приближаваше!

Eeyore каза...

Той протегна ръце към него и изпищя:
- ИШКААААААААААААААААААААМ!!!!!!!!
Точно в този момент сладоледът се обърна и отпраши в обратна посока със страшна скорост.
- НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!! - изкрещя той и за пръв път от началото на приключението очите му наистина, съвсем искрено, се изпълниха със сълзи.

wicky каза...

На мястото на сладоледа се появи бледо сияние, което се заформи като летяща фигура, а именно фигурата на Страха, чиято призрачна мантия се вееше драматично.
- Привет! - каза той с демоничен и малко преигран глас.
- Ъ... здрасти - каза объркано нашия герой, който вече си беше толкова объркан, че май по друг начин и да искаше не можеше да говори.
- Ти преживя геройски всикчи 7 страха - каза страх с още по-преигран глас в който се долавяше и малко отегчение.
- Но... но - запелтечи Той.
Страха вдигна глава от където го погледна тъмнината на качулката при това доста въпростиелно.
- Ами че аз преживях само 2 кошмара!
- М... не! - леко раздразнено каза Страха. - Първи с Моцарт и седми със сладоледа. Едно и седем - точна е бройката!
Леле - явно Страха имаше проблеми с математиката и в частност с броенето, но едвали Той искаше да повдига повече този въпрос. Все пак нещо в призрачния персонаж караше всяко косъмче от тялото му да стои изправено повече време от допостимото...
- Ами да... да! - потвърди Той. - Всъщност си беше точно така! Значи ... печеля името си!
Тук вместо кратък и ясен отговор Страха малко се притесни, което се разбра по няколко объркани жеста и после смоталеви:
-Дзаетотикартата...
Страха му подаде нещо, като гледаше да не го гледа право в очите, не че ако искаше щеше да има успех с това си начинание.
Той пое загубената си карта за библиотеката...

Eeyore каза...

С треперещи пръсти, той отвори картата и се вгледа в името си.
- Ооо, не! - рече той и се плесна по челото. Очите му бяха пълни с покруса.
- Какво, какво? - запита Драконвилът, който се бе измъкнал от джоба му и се бе въплътил във формата на случаен минувач (за да не стресне Страх).
- Виж - каза Той и подаде на Драконвила картата си.
- Ооо, не! - каза Драконвилът и се плесна по челото. В очите му се четеше състрадание.
- Хм-хм... - обади се Страх с ехидна усмивка - и аз да се казвах така, щях да си забравя името.
- Ъъъ, ако искаш може да ти викаме по друг начин? - опита да бъде деликатен Драконвилът.
- Карай... - въздъхна Той и прибра картата в джоба си - само не го споменавай на никой. А сега трябва да намерим Баба.
- Момент - отвърна Драконвилът и извади плоско устройство с клавиши и екран. На капака му се четяха думите "без паника" - опааа... няма я!!!
- Как така я няма? - попитаха в един глас Той и Страх.
- Според последния бюлетин на Пътеводителя, Баба е изчезнала и е в неизвестност от 3 дни. Смята се, че е била отвлечена.
В замисленото мълчание тримата се спогледаха.
- Трябва да намерим Баба - повтори Той.
- Но не знаем откъде да започнем - отговори Драконвилът.
- Тъй като нямаме никаква идея къде може да бъде... защо не започнем от тук?
- Ще помагам с каквото мога - окуражи ги Страх и се наведе да затегне връзките на обувките си.
После стана и тримата се огледаха.

wicky каза...

- Така! Значи... - започна Той, който така и непожела да си каже името на глас - Значи кой може да знае нещо за баба освен - Дядо?
- Има логика - каза Драконовила като се почеса замислено по главата. - Ами да - как не се сетихме?
- Да но всички знаят - подхвана Страх - че Дядо се е отдал на почивка във вилата край Тлъстия Шаран - а това освен, че е най-блатната планета е и възможно най-отдалечената. Където и да отиде човек - тази планета винаги е най-далече от всичко друго. Нали именно заради това в крайна сметка Дядо отиде точно там... Неискам да ви плаша - каза Страх с пресипнал глас - но няма как да тсигнем до там.
- Ха! Че Дядо как е отишъл? - подпита Той с идеята, че двете твърдения не се връзват.
Драконовила и Страх го погледнаха тъповато - Е как! Много лесно - имал е нужда от почивка! И ти да живееш с Баба ще разбереш!

Eeyore каза...

- Хех - каза Драконвилът (без да е напълно сигурен защо го казва) - как ще отидем някъде, където никога не е тук!?
- Имам, ъъъъ, такова... идея - каза Той. Трябва само да съберем вселената на едно място и Дядо също ще дойде при нас.
- Супернова!? - Драконвилът позеленя от ужас.
- Не - отвърна Той - суперновата събира само малка част от пространството около себе си. Трябва ни Гиганова!
- Гиганова!? - Страх позеленя от ужас, като си представи как цялата вселена се събира в една точка - но как ще се измъкмен оттам?
- Лесно - каза Той - след като се събере толкова много маса на едно място, ще последва незабавен взрив и всичко ще си отиде по местата. Само трябва много бързо да грабнем Дядо преди това... и да го държим здраво.

wicky каза...

-Добре! - каза Страх. - Знам едно място, където може да намерим Гиганова на добра цена. Качвайте се след мен!
И в този момент пред Страх се появиха черни съсухрени гигандски коне чиито гриви се рееха от вятър, който не духаше от никъде. Очите им бяха потънали в дълбоки хлътнатини, но въпреки това се долавяха потайни блясъци от тях и като цяло конете- изглеждаха доста плашещо.
Те теглеха също толкова, ако не и по-зловеща карета, която по-скоро напомняше на катафалка. Страх побърза да се качи и прикани и останалите да го последват.
По оснвния ни герой преминаха вълни от тръпки с неясен прозиход, но най-вероятно предизвикани от смразяващия кръвта полъх на страх. На всички им стана ясно, че за момент Той доста обмисли предложението да се вози в "каретата на смъртта". После когато прецени, че трябва да спре да мисли - бързо се качи и потъна в тъмнината на вътрешността на каретата. Драконовила настръхна, превърна се в нещо малко и изплашено и се шмугна след Него...
И така каретата полетя в нощта. Нищо, че преди малко беше ден - тя някакси не би могла да полети на фона на слънцето - беше й нужна тъмна и далеч по-страховита картина, за да се впише по-реалистично. Тогава и вятъра забрули и ги съпроводи с вихрушка от сухи листа - както си му е реда...

Eeyore каза...

Катафалката беше широка и просторна и леко намирисваше на есен. Покрай стените имаше по един ред пейки, облицовани в черна кожа. По тавана имаше везана черна коприна, мотивите на която напомняха нещо неопределено, но малко мрачно и меланхолично. Кандилница се люшкаше от тавана и разсейваше лунната светлина в медени отблясъци по стените. Целият интериор беше подбран с вкус и добре поддържан. Но никой не обръщаше внимание на цялото това великолепие и стил, тъй като очите им бяха вперени в ковчега.
Като всяка катафалка и тази си имаше ковчег. Той беше черен и се подрусваше на пода между двете седалки.
- Ъммм... дали има някой вътре? - полюбопитства Той.
- Май е зает - отвърна Страх от капрата. Той имаше много добър слух, когато става въпрос за тихи и треперещи гласове - ако искаш да подремнеш, опъни се на пейката.
- Аааа, не, благодаря! - каза той и продължи да гледа ковчега. Изведнъж друсна и капакът леко се плъзна настрани и удари пода на катафалката с кух звук "ДОНГ!"

Eeyore каза...

Някой отвътре сякаш се покашля. После се покашля съвсем не сякаш и дори размаха ръце от ковчега.
Той започна да пищи и пищя чак докато Страх се обърна, погледна през рамо и каза бодро:
- Ха! Дядо!
Старият сивкав човек, седнал сред черната копирина изтри устата си с ръка. От ръкава му се посипа прах.
- Уффф - каза той. - тия маслини накрая ще ме довършат.
И изплю една костилка през прозореца.

wicky каза...

-Ти си Дядо? - попита Той бавно с очакване да получи също толкова бавен и изясняващ обстоятелствата отговор.
-Кой, аз ли? - попита Дядо разсеяно. - Ем'че да! Аз съм си аз!
-Извиняваме се за очудването, но какво правеше в ковчега? - попита Драконовила, който се беше осмелил да се превърне в нещо не толквоа изплашено.
-Ми'че де да знам... ловях си рибка, или повече си похапвах рибка, непоня, но явно съм похапвал и маслинки, щото (хлъц) май съм нагълтал и някоя и друга костилчица и ей на - гътнал съм се за известно време! Но явно е било фалшива тревога. - Дядо се замисли. - Баба дали знае? Леле! - очите му се ококориха. - Къде ме водите? При... при... нея ли? - Старите крака на дядото леко се разтрепериха, а кожата на лицето му стана... ами - малко по-сива от обикновенно.

Eeyore каза...

- Всъщност я търсим и се надявахме ти да ни заведеш при нея...
- Не ви трябва! Стара досадница... - измърмори той - За какво я търсите?
- Дълга история - каза Той - изпълнихме нещо и сега тя трябва да ни каже кой открадна семената от Непристъпната Кула.
- Ааа, това ли било - ухили се Дядо - няма нужда да я търсите. Мога аз да ви кажа кой ги открадна.
Дядо изглеждаше доста доволен и някак доста по-малко сив.
- Кой беше? - извикаха всички в един глас.
- Аз - отвърна той и извади ръка от джоба си - ето ги!

wicky каза...

- Нали знаете как понякога след много години семеен живот - поде Дядо докато другите го гледаха с зейнала уста и ококорени очи местейки едновременно глави като запалянковци на шампионат по пингопонг докато дядото ръкомахаше в опит за образно обяснение на проблема - та понякога човек просто... как да ка'а... има нужда да отиде на риба! Но виждате ли - Баба знае всичко - мно'о е умна дъртата. И бях притиснат към стената! Май се паникьосах нещо и в моментен пристъп... се сетих - равновесието! Имаше само един начин да извадя Баба от равновесие и това бяха семената и... аз ги свих! Ама не съжалявам!
Отсече Дядо и млъкна смятайки че е бил крайно изчерпателен. Останалите го гледаха замръзнали с все още зейнали усти все едно филма е спрял по средата.
-Ето защо съм ергенин на 500 години - каза гордо Драконовила.
Страх потрепна:
-Трябва да ги върнеш, Дядо! - каза той бавно и страховито.
-Мне! Освен това равновесието пак няма да се върне, нал'тъй?
-ЗАЩО? - попита Страх подчертано настоятелно.
-Ъм - каза Дядо и преглътна - Ами, защото Ти младежо - той посочи нашия смел герой - беше първият, който попадна на пътя на липсата на равновесие и си го отнесе. Името ти се смени с това на Крадеца на твойто име. Семената не са всичко - трябва да си размените имената с т'ва на Крадеца. Мда. Ако имаш няк'кво име - да не мислиш, че е твойто?! Хъхъхъ - ти... - Тук Страх го погледа осро и Дядо размисли и продължи с по-сериозен тон - Ти младежо незнаиш твойто име! Във ваш'то неравновесие в което живеете всички мислят, че се казваш... там по онзи кофтия начин, Но - истинското ти име е това на Крадеца. Разменете ги! ... Но ако може след седмица, а? Че ми се ще да си почина още мънинко... - смоталеви дядката и ги погледна под вежди.

Eeyore каза...

- А мойто име? - попита Драконвилът.

Eeyore каза...

- Ти така си си добре. На теб ти трябва булка. Име тя ще ти даде - отговори му загадъчно Дядо и кръстоса крака на ръба на ковчега.

wicky каза...

-Страх? - каза въпростлено героя ни с обърканото име и погледна изпитателно Страх.
-Мда? - попита той в опит да се измъкне...
-Ти трябва да знеш, кой е Крадеца? Нали ти ми донесе името?

Eeyore каза...

Страх първо погледна объркано, а после върху бледото му лице се разля усмивка, заобиколена от фина мрежа бръчици.
- Да - каза той - знам. Но не мога да ти го кажа.
И изведнъж започна да се смее, даже да пляска по бедрата си с ръце. Тъй като в същото време управляваше каретата, тя потръпна и рязко се наклони на една страна.
- Уууупс! - каза Страх и изправи курса. На лицето му обаче остана доволната загадъчна усмивка.
- Кое е толкова смешно? - запита Той. Определено не му беше смешно, всички се държаха като идиоти и освен това го караха да се чувства глупав.
- Ни казвъм!!! - фръцна се Страх и започна да си подсвирква мрачна мелодийка. Черните му ръкави се развяваха драматично на лунната светлина.

wicky каза...

Той стоеше изнемущял. Напълно съкрушен! Нямаше край!
-Тази история няма край!- викаше неговия обезумял глас в главата му, която го заболя и явно се опитваше да се пръсне и точно на ръба преди да успее - Той се сети: Какво прави човек в такива случаи? - Излиза във ваканция.
-Аз мисля да... почина малко. - Каза Той и скочи от каретата преди Страх, Дядо и Драконовила, който все още се опитваше да проумее случващото се, да са усетили изобщо.

Eeyore каза...

И започна да пада нагоре.

В каретата Страх скочи на спирачките. Драконвилът се приготви да се метне през прозореца, за осъщестяване на спасителна операция, но Дядо го хвана за ревера (кой твърди, че драконвилите нямат ревери) и каза:
- Спокойно, нека си почине малко. А ти карай надолу - обърна се към Страх и допълни - ще го срещнем от другата страна. След това Дядо хвърли едно от семената през прозореца и легна обратно в ковчега, където започна да мърда за да се настани удобно.
- Хубаво е да се подремне, преди приключения... отдавна не съм на хиляда години - каза той и заспа.

Пльок! - падането му не беше продължило дълго. Той стоеше забит до врата в нещо широко, влажно и меко. Извади главата си от него, но не виждаше нищо, поради стичащата се в очите му кал.
Някой до него каза:
- Квак!
От далечината се чуваха песни и "Кюбук! Кюбук!"
Той изтри очи в ръкава си и огледа блатото. Обърна поглед към мястото откъдето идваха песните и видя сивите очертания на Обикновения град.
- Виж - каза му жабата, като сочеше някъде нагоре - ти дойде оттам.
Високо в небето кълбо от бледа светлина се разгъваше и пулсираше. В проблясваха линии, като слънчеви лъчи. Само дето истинските лъчи бяха винаги прави, а тези се преплитаха в сложна жива плетеница.
- Какво е това? - попита Той.

- Звездно цвете - отговори жабата. - Растат от семената от непристъпната кула. Такова не е покълвало от тридесет хиляди години насам.

Eeyore каза...

Жабата се намърда на коляното и започна да го гледа влажно.
- Кваак? - каза тя и му смигна.
- Ъъъ, такова... - той внимателно я взе в шепи и я положи на земята - аз трябвя да тръгвам.
- Ква'а'ак? - разочаровано го изгледа жабата, обърна му гръб и обидено запляска към нанякъде.

Той бавно тръгна към Обикновения град. Обикновеният град бавно тръгна в обратна посока. Той спря. Градът също. Тогава той отвори крачка и тръгна забързано напред. С "кюбук кюбук!" градът забързано се отдалечи.
Това можеше да продължи много дълго, но за щастие свърши бързо. Защото изведнъж падна (или по-скоро се надигна) гъста сива мъгла и той нямаше нужда повече да търси града, тъй като определено вече се беше загубил. И освен това звукът "кюбук кюбук" беше спрял.
Започна да се шляе безцелно насам натам и да се чуди доколко това преживяване съвпада с вижданията му за почивка. Любопитно, но наистина съвпадаше и то до голяма степен. Затова седна по турски на земята и започна да се наслаждава. И едновременно с това да се навлажнява. Блатната почва бе богата на влага, която с удоволствие споделяше с панталоните му.
Тъкмо реши да оспори смисъла на седенето по турски върху стар мочурен хумус и забеляза фигурите. Те бяха едва видими в мъглата, но приближаваха бавно и придобиваха очертания. Когато приближиха достатъчно, той различи дребни на ръст, но доста ячки, сиви човечета. Те държаха в ръцете си мелнички за месо и гледаха. Гледаха в него. Не гледаха заплашително, но гледаха някак целеустремено.
Когато успя да отдели поглед от мелничките, той видя, че тънки струи пара се отделят от сивите им кожи и се сливат с мъглата. След като помисли малко, се досети, че всъшност те отделят мъглата през кожите си.
- Здравейте! - каза той, възможно най-жизнерадостно - аз съм... (тук си спомни името, което имаше, както и че това не е истинското му име)
- Здравей *точка-точка-точка* - отговори му глух шепот, който идваше отвсякъде - ние сме блатните мъглегоблини.
Нещо влажно и студено се шмугна в крачола му и запълзя нагоре.
- Ъммм, аз такова... - започна той - как сте иначе? Как я карате?
- Ние мелим душите на загубилите се в мъглата - отвърна шепнещият отвсякъде глас. Нещото в крачола му намери една дупка в джоба, шмугна се в нея и оттам изпълзя и се хвана за колана му. После с един скок се намери на рамото му.
- Квак! - каза то и го загледа с влажни очи - сега ще смелят душите ни и ще направят наденички.
- Ти имаш много голяма душа - каза гласът на мъглегоблините - сигурно ще стигне за цяла зима. Дайййй ни яяяяя!!!
- Ами... - каза той и погледна жабата на рамото си - хубаво. Взимайте я. На мен не ми трябва толкова.
- ОооООООоооОоооо! - зашумоля гласът от мъглата, в стотици преплитащи се гоблински възклицания - той ни даде душааааата сиии!!!!
И мелничките се завъртяха.

Под косите лъчи на слънцето той вървеше към Обикновения град. От мъглата нямаше и следа, само до него забързано подскачаше жабата.
- Ква-квак! - казваше тя - ама само как смелиха душите ни, а!?
- Аха - отвърна разсеяно той - интересно се чувствам... сега... без никаква душа.
- Никаква душа? - подигравателно го изимитира жабата - вие хората май не виждате душата, а?
- Не, защо?
- В момента имаш два пъти повече душа от преди - каза тя и скокна на рамото му - искам да ме носиш, уморих се.
- Добре - каза той и продължи към вече приближаващия се Обикновен град. А мислите му бяха заети със спомените за едни блестящи в мрака наденички, които гоблините навиваха, навиваха и овесваха между редките папрати да се сушат, за да има за зимата.

Eeyore каза...

Из дневника на Бътлър Джин (Главен Инквизитор)

17.03.28501 г.
Среща с неверник

- Вярваш ли? - попитах го аз.
- Дааа, разбира се! - закрещя той и запълзя към мен на колене и лакти. Веригите подрънкваха след него върху сухите студени камъни на пода.
- Не виждам вяра в очите ти - казах му аз и още една грешна душа се отдели от грешното тяло.


18.03.28501 г.
Среща със светец

- Вярваш ли? - попитах го аз.
- Да - отговори той, кратко, ясно и високо. Гледаше ме в очите с твърдост и отдаденост, отвъд моите възприятия.
- Не е дадено на мен да те съдя - отвърнах аз и му се поклоних. След това една свята душа се отдели от едно свято тяло и отиде при своите истински съдници.


19.03.28901 г.
Среща с Баба

Няма нищо под сивото слънце. Моят живот е безцелен. Силите ми са изчерпани. Мога само едно:
- Вярваш ли? - запитах аз себе си.
- Не...


С този последен запис завръшва дневникът, открит до безжизненото тяло на Великия Инквизитор, който бе успял да прободе сам себе си с нажежено желязо във формата на буквата Ж и да издъхне в средата на подземния си каменен офис, оборудван по последен писък на модата.

Според традицията, много спешно трябва да се избере нов Велик Инквизитор и той трябва да бъде първият странник, пристъпил през портите на Обикновения град. Затова всичките граждани са се наредили от вътрешната страна на стената и гледат напрегнато във вратата.

"Скръъъъъъц!" - тя леко се отваря и през нея се протяга една чорлава глава.

- Куку! Има ли някой тук? - попита той и се облещи срещу огромната тълпа, втренчена в него.

Последва миг тишина.

И после всички ревнаха.

wicky каза...

-Да се Слави новия Велик Инквизитор! Велик! Велик! - викаха всички без дори да обръщат внимание на Него. Просто си викаха, защото така беше по наредбата в старата книга със законите.
Той се стресна леко и пристъпи една крачка назад. Жабата изквака и се се пъхна в крачола на панталона.
-Къде? Какво? - заобръща се Той за да види за кого викат всички така, но там нямаше никой друг освен него.
-Хубава работа - каза си той тихо, почти на себе си. - А исках само... да... леле! Така се обърках! Дори не помня последно какво исках? Да намеря Баба, да намеря Дядо? А последно скочих защото исках съвсем друго... Май трябвад а преосмисля наново какво точно исках!...
Той помисли...
-Или пък да взема да стана Велик Инквизитор! Да! - изивика той с плътен силен глас! - Мерси народе! Аз приемам!

Eeyore каза...

В една точно обратна посока, обратна на всички прави посоки, един Дядо, един Драконвил и един Страх се носеха към своята съдба, различна от всички други съдби, към които биха се носили, ако се носеха в някоя противоположна посока.
- Трябва да отида - упорито повтаряше Драконвилът - трябва да се върна.
- Не, не трябва - каза Дядо.
- Не, трябва! - тросна се Драконвилът.
- А защо да не трябва? - опита се да посредничи Страх.
- Защото виждам в бъдещето и знам, че само така нещата ще се подредят правилно.
- Наистина ли? - викнаха Драконвилът и Страх и го загледаха с възхищение.
- Не - отсече Дядо - но ако ви кажа, че всъщност чрез решаването на система от линейни неравенства, в които съм заменил някои от основните константи с броя на различните по цвят звездички от Звездното Цвете, съм достигнал до извода че всички възможни решения могат да имат само един резултат, ще ми повярвате ли?
- Ъммм...
- И че всъщност накъдето и да тръгнем ще стигнем все в една и съща посока.
- Ъммм...
- И че дотогава остават точно три дни и осем часа...
- Ъммм...
- И кой повтаря непрекъснато "ъммм"?
- Квак!
- Уффф - Дядо бръкна в джоба си и извади една зелена жаба.
- Аз ти вярвам - каза тя и го погледна влажно.

Eeyore каза...

- Квак! - отвърна й Дядо.
- Квак квак? - запита жабата.
- Квак! - потвърди Дядо.
След което се спогледаха и си кимнаха с разбиране.
- Ъммм - каза Драконвилът - все пак мисля, че трябва да се върна - сестра ми е в опасност, усещам го.
- Не трябва - отвърна жабата с гласа на Дядо, при което Страх подскочи на място.
- Няма само той да говори жабешки - каза тя, вече с нормален глас - и аз поназнайвам малко Дядовски.
И след това допълни:
- Братчед... Дядо ти каза, където и да идем, съдбата ни е една...
- Но ако се върнем, съдбата на сестра ми може да е друга - каза Драконвилът, обмисляйки паралелно, дали общия зелен тен ги прави братовчеди с жабата - защо тогава да не се върнем.
- Защото вече стигнахме - отвърна Дядо и посочи напред.

Eeyore каза...

След дълги приключения, аз най-сетне намерих своето има.
Казвам се Бътлър Джин. Аз съм Велик Инквизитор в Обикновения Град. Моята работа е да отсявам истината от лъжата, доброто от злото, вярата от невежеството. Аз обичам работата си, тя е моят живот. Тя е това, което съм.
Аз съм Великият Инквизитор.
Казвам се Бътлър Джин.

- Вярваш ли? - попитах аз и погледнах Номер Q92135 в очите, за да открия истината.

Eeyore каза...

С всеки изминал ден работата беше все повече и повече... понякога се чувствах изморен, ужасно изморен. Но знам, че ще справя. Толкова е важно! Трябва да се справя, трябва да не изоставам.
- Вярваш ли?
Не мога да оставя всичко това на някой друг, който нищо не разбира. Защото аз съм Бътлър Джин, Великият Инквизитор.
- Вярваш ли?
Имам план, някъде тук, в това чекмедже. Имам норма, трябва да успея. Толкова съм уморен... но времето лети.
- Вярваш ли?
- Яяяяя, сладурко! - червените й очи се втренчиха в мен. Лилавата й коса ми изглеждаше позната. А когато се усмихна... почти забравих как се казвам - знаех си, че ще те срещна пак. Порастна ли вече?

Eeyore каза...

- Какво е това? - попита Драконвилът, гледайки с недоверия влажната димяща планета пред себе си - трябва да се върнем, сестра ми е заловена от Инквизицията и ще я съдят за Вещерство и Мистицизъм.
- Ще се върнем навреме за сестра ти - каза Дядо - но първо трябва да свършим една работа тук.
- Никой не се е измъкнал от Инквизицията досега, трябва да отида! - упорстваше Драконвилът.
- А кое те кара да мислиш, че ти ще успееш да я измъкнеш? - попита Дядо.
- Ами... ще... по-добре да умра борейки се, отколкото да оставя моята малка сестричка!
Помисли малко... и попита:
- Ти можеш ли да я измъкнеш?
Дядо спокойно отговори:
- Да.
- И как? - надеждата и недоверието се бореха в очите на Драконвила, който очевидно беше много загрижен.
- Ами... може да се каже, че познавам Великия Инквизитор - Дядо се усмихна дяволито и добави - а сега напред към Блатея - може да не бързаме, но определено нямаме време за губене.

Eeyore каза...

Мечтателната ламя беше леко уплашена.
"Това не е моят сладурко" - мислеше си тя - "т.е. не че не е, той си е, ама не е точно същия".
Ако си спомняте, ламите могат да четат човешките мисли. Това беше другото, което я притесняваше - старият й приятел беше като отворена книга за нея и мислите му, откровено казано, я забавляваха и дори я ласкаеха. Сега проникваше в тях трудно - на места бяха скрити едни зад други, като на пластове на гигантска лепкава торта, другаде въобще ги нямаше и после изведнъж изникваха от нищото срещу нея, ясни и остри като нож. Бяха изключително объркани и като цяло мрачни, много мрачни.
- Дам, пораснал си май...
Сякаш изведнъж беше натрупал няколко-стотин години нерадостен житейски опит и от стария сладурко нямаше нищо останало. Или почти нищо - някъде дълбоко отдолу, под тоновете прах и боклуци, лежаха като разкъсани дрипи жалки остатъци от радостни мисли и чист непокварен разум. Толкова далечни и фрагментарни - почти неуловими.
- Аз винаги съм бил възрастен - отговори Бътлър Джинкс и изпълни очите си със суров студ, въпреки че там където някога бе било сърцето му, нещо се опитваше да присветне.

wicky каза...

На носа на ламята кацна муха. Мухата извади малка радиостанцийка, натисна едно копче и каза:
-Всичко върви по план. Бътлър стигна до мястото и скоро ще извърши това, което толкова чакахме...
После пърхна леко с крилца и преди ламята да успее да кихне - мушичката политна и се настанли на по-удобно място, което се оказа полюлея.

Eeyore каза...

Съвсем навреме ламята успя да се престори, че киха, при което спря порива да изстреля дългия си език и да изяде ужасната муха.
Слухът на ламите е доста добър, освен това те знаят много езици, така че тя съвсем ясно чу разговорът на мухата по радиостанцията.
"Хм-хм...- помисли си ламята - ето значи кой е в основата на всичко"
Тя отдавна подозираше, че мухите готвят нещо. Вече четири пъти се бяха опитвали да завладеят света и се бе разминавало само на косъм.
Още веднъж се изкуши да изяде мухата, тъй като така щеше да узнае всичките и спомени и мисли (малко известно свойство на стомашните сокове на ламите), но се въздържа, тъй като това щеше да събуди подозрения у останалите мухи.
Бътлър Джинкс не забеляза нищо, защото бе твърде зает с нажежаването на едни железа и особено на едно, което завършваше в фигурка във формата на буквата Ж.

Eeyore каза...

В Безсмъртния град Грозната кула бавно се рушеше. Камък по камък, политаха от върха й и се разбиваха в основата. Така беше от векове. А кулата все още стърчеше, като някакво предизвикателство към боговете и спомен за древната сила, която ги бе предизвикала... и вероятно бе понесла последствията за това, защото строителите на кулата отдавна не бяха наоколо.
- Тук идваме - каза Дядо и посочи кулата.
- Красиво място - рече Страх, а Дядо и Драконвилът го изгледаха малко особено.
- Хей, аз съм Страх!!! - оправда се той - Все пак!
- Какво търсим тук? - попита Драконвилът.
- Търсим Повелителят на Великата Кухня - отговори Дядо - от него трябва да вземем Кутията на Мистериите.
- С нея ли ще спасим сестра ми?
- Ънгмммънкх - каза Дядо и тръгна към входа на кулата - пазете се от падащи камъни.

wicky каза...

И в този момент един сравнително огромен камък ги халосна...
След това се появи пауза, която драматично изпълни всичко (поне от гледна точка на нашите герои). После постепенно света започна да се появява все едно токущо го рисуваха с размити боички. После "художника" постепенно извади някой и друг детайл, до формата на - Готвача. Голямата и изтъчнено издължена шапка сякаш се опитваше да достигне тавана и честно казано - почти успяваше. Самия готвач, който беше под шапката ги гледаше смръщено и мустака му леко потрепваше:
- И защо не гледате знаците? Навсялъде има табелки за падащи камъни... И въпреки това - най-редовно ми сервират падащи посетители...Амаха!
На това Дядо, Страх и Драконовила отговориха с тъпо примигване. За сега все още се чудеха кои са и какво правят в тази кухня. Скоро нямаше и да се сетят, защото силното туптене в главите им съпроводено от още по-силното главоболие доста пречеха на лутащите се в тях мисли и въпроси.

Eeyore каза...

- Ооо, това не е ли Дядо! - разведри се изведнъж Готвачът - какво мога да направя за теб, стари приятелю?
- Ние сме тук за една Кутия на Мистериите - отвърна направо Дядо, без много много да го увърта.
- Ахааа! - рече Готвачът и придоби леко делови вид - знаеш ти какво да искаш!
Дядо само се усмихна в отговор и придоби едно такова, много благонадеждно и добронамерено дядовско изражение.
- Нали знаеш - започна Готвачът - каква е процедурата?
- Е, да... - каза Дядо.
- Трябва да събудим... леля Тръп!

Eeyore каза...

Докато слизаха по мрачните, влажни и хлъзгави стъпъла към подземието, Дядо обясняваше на Драконвила и Страх.
- Знаете, че не съм от най-младите, но в сравнение с леля Тръп, аз съм още пеленаче. Тя е толкова стара и мъдра, че дори не бих могъл да разбера какво ми казва!
Стълбите свършиха и те се озоваха в огромна зала.
- Мислех, че ти и Баба сте най-старите живи хора на планетата - каза Страх.
- Живи?... да - отвърна Дядо.
Залата бе дълга и през средата й минаваше пътека. От двете й страни бяха наредени един до друг полуотворени каменни ковчези, наклонени така, че хората в тях полу-лежаха, полустояха.
- Това са деветдесет и деветте Предшественици - кимна към тях Дядо. Колкото по-навътре минаваха по пътеката, толкова по-древни и съсухрени бяха Предшествениците.
- Да! Да! Това са предишните повелители на Великата Кухня! - допълни Готвачът - някой ден... и аз ще бъда тук.
Страхопочитанието и нетърпението в гласа му бяха малко плашещи.
- Всеки от тях, е все по-мъдър от предишните - обясни Готвачът - и всеки говори с гласа на своята епоха. Епохите, в които са живяли са толкова различни, че никой от тях не разбира повече от 2-3ма съседи около себе си. Само с помощта на всички предшественици, можем да разговаряме с най-мъдрата, най-истинската и най-щедрата Повелителка на Великата Кухна - леля!!! Тръп!!!
Бяха стигнали дъното на залата, където пътеката свършваше срещу подобен на другите полу-изправен ковчег. В него лежеше жена, видимо на около 50, с приятно лице и черти, от които възрастта не бе успяла да изтрие напълно миналата красота.
Изведнъж, тя отвори очи, вперени някъде в далечината, вдигна ръка и насочи пръста си към Дядо и каза:
- Ъп#п!

Eeyore каза...

След което отново се отпусна назад и потъна обратно в съня си.
- О! Тя каза нещо - възкликна Страх.
- Тя винаги казва "Ъп#п" - обясни Готвачът. Но в зависимост от контекста на историческата обстановка, разположението на звездите, както и много други фактори, които няма откъде да знаем, това означава нещо различно. Само следващият Велик Готвач може да го преведе.
Най-близкият Предшественик, от лявата страна на леля Тръп вече се разбуждаше. Той отвори очи и каза:
- Ън@хъъъГуак!
- ??? - спогледаха се всички.
- Ами, обясних ви - каза Готвачът - за епохите... май ще отнеме известно време.

Eeyore каза...

Всеки следващ Предшественик добавяше по нещо към казаното от предишния. Или поне така изглеждаше, защото всъщност всички превеждаха съвсем точно и съвестно, казаното от техния Предшественик, на езика на следващата епоха.
Когато след няколко часа последният Предшественик проговори, думите му звучаха горе-долу така:
- Знам за какво си дошъл, ти сополанко! Искаш Кутия на Мистериите! Дайте му кутия - сложете му три с шоколад, две с ванилия, една с пудра захар и четири с яйчен крем.
След което бързо се връщайте към Обикновения град, че сестрата на този зеления може да загине ако не побързате! Но, каквото и да правите, изчакайте половин час, преди да влезете в града!!! Хайде, марш! И следващия път внимавайте повече с камъните...

Eeyore каза...

Каретата се отдалечаваше с бясна скорост от Блатеа. В нея Страх правеше нещо на уредите за управление, а Драконвилът гледаше сърдито Дядо, който нагъваше понички от шарена кутия.
- Ишкаш ли? - попита Дядо с пълна уста и протегна кутията към Драконвила.
- Не мога да повярвам, че дойдохме чак дотук, за да си купиш понички... Докато сестра ми, може би я измъчват в момента, или дори... още по-лошо.
- Ами, че това ша най-хубавите понишки в шелия швят - отвърна Дядо и поръси пудра захар докато връщаше половин поничка в кутията.
- Мисля да подремна - каза той и полегна в ковчега на дъното на каретата - че вече не съм млад.
Скоро заспа, а Драконвилът го гледаше и от ума му не можеха да излязат дългите редици от ковчези с предшествениците. Наистина беше млад в сравнение с тях.

Eeyore каза...

- Вярваш ли? - попита я той, а в стаята бе горещо от пещта и хладно от всичкия ужас, с който бе пропита цялата стая.
Тя се опитваше да не гледа към това, което той държеше в ръката си. Беше остро, желязно, горещо и много грозно.
- С кестени патешкото става най-хубаво, трябва да ти донесем кестени. Ще стават много вкусни на тази жарава - някак инстинктивно, тя усещаше, че не трябва да му отговаря, че трябва да държи разговора далеч от вярата, защото признанието й щеше да доведе до присъда. А присъдите тук се изпълняваха веднага. Независимо какво си признал.
- Аз съм вегетарианец - каза Бътлър Джинкс с дрезгав, далечен глас, като скърцане на затваряща се врата, някъде у съседите.
- О, така ли! - възкликна мечтателната ламя - чудех се за какво са ти всичките тези пържоли в онази килия.
- Това не са пържоли - отвърна Бътлър Джинкс и в очите му отново присветна все същия въпрос, който й задаваше неуморимо, вече трети ден.

Eeyore каза...

А някъде, далеч оттам, цвърчеше щурец. Песента му беше тъжна и разказваше за тежкия живот навън в полето, където те дебнат всякакви опасности и никой не те обича. Разказваше за самотата, за скуката, за тежестта на отминаващото време. Всяка радостна трела в нея бе моментално застигана от остро тягостно поскърцване и удавяна във вопли на отчаяние.
Чу се "пльок", после "джвак" и щурецът спря да свири.
- Млъквай, гад мръсна - каза жабата и се облиза - аман от депресари.
С "пльок", "пльок", "пльок" и после "джвак" тя се отдалечаваше и щурците по пътя й един по един замлъкваха.
Тук е момента да разкажем повече за жабите, които винаги се появяват най-неочаквано, свършват нещо важно, пак изчезват и почти непрекъснато говорят.
Всъщност, не знам вие какво мислите, но жабите не могат да говорят. Има само три говорещи жаби във вселената, но те не съществуват в нормалната си форма, а са нещо като фокус на целия жабешки разум на вселената, който в даден момент може да бъде вселен в която и да било жаба. Тъй като всичкият жабешки разум е малко и не стига за всички жаби едновременно - той се фокусира само там и тогава, където и когато има най-голяма нужда от него. А когато не е необходим никому... се забавлява.

Eeyore каза...

Поради особената тежест на извършваните от Мечтателната ламя престъпления, както и заради отказа й да съдейства на следствието, Главният Инквизитор бе насрочил публична екзекуция.
Поради особената хладност на утрото (екзекуциите се изпълняват по изгрев, а всяка добре възпитана тълпа отива поне половин час по-рано) жителите на Обикновения Град шумно мърмореха.
- Ама защо е задължително?
- А децата? Редно ли е да гледат такива работи?
- Е нали гледат телевизия, какво толкова.
- Не е ли малко рано?
- Някой да продава закуски?
Всъщност никой не се бе сетил да осигури закуски и това щеше да се превърне в проблем. Колко хубаво би било някой предприемчив търговец да обикаля сред хората и да предлага наденичка в хлебче! Бътлър Джинкс го осъзнаваше много ясно и усещаше, че това би свалило натрупващото се напрежение, но вече беше късно да се погрижи.
Ешафода, който се издигаше на централния площад беше последен писък на модата... Всъщност "писък" не е точно. Целият му вид говореше за множество писъци, за изпълнени с ужас крясъци и поредици от заглъхващи болезнени стенания. Като огромно метално сиво мъртво дърво, от него стърчаха всякакви приспособления за мъчение и убиване, повечето от които завършваха с пепеливи железа във формата на буква Ж.
Едно по едно, те щяха да измъчват жертвата, а когато дойдеше моментът - като краката на отровен паяк, те всички щяха да се сключат около нея и... една грешна душа щеше да напусне едно грешно тяло.
Първите слънчеви лъчи се отделиха от хоризонта и докоснаха най-горните "клони" на конструкцията, от което те станаха още по-тъмни и мрачни.
Бътлър Джинкс бе особено горд с Ешафода, който сам бе конструирал.

Eeyore каза...

Мечтателната ламя гледаше мърморещата тълпа през решетките на затворническата каруца. По стара традиция, каруцата се теглеше от двеста впрегнати кокошки, които пърхаха, кудкудякаха и си заплитаха поводите. Как вървяха в една посока и как взимаха завоите, не можеше да каже дори и гномът, който държеше юздите на капрата. Просто подръпваше ту с едната, ту с другата ръка, а кокошките вдигаха шум, разхвърляха пера и курешки и вървяха в правилната посока.
Хората ги гледаха, на моменти се засмиваха, после се сещаха за какво са дошли и какво очаква хубавото момиче в клетката на каруцата, начумерваха се и продължаваха да мърморят.
Всички се надяваха отнякъде да дойде спасение и да ги отърве от това ужасно преживяване, но утринта продължаваше да е хладна, мрачна и неприятна. Каруцата достигна купчината желязо на средата на площада и спря.
Кокошките чудодейно притихнаха, а една от тях дори снесе. Виновно се огледа и после приседна да мъти. Другите я гледаха.

Eeyore каза...

Сега беше моментът Бътлър Джинкс да каже нещо строго и справедливо, но думи просто не му идваха.
Той махна на надзирателите да отворят клетката и да я водят към Ешафода. Всичко това се разви в пълно мълчание. Дори тълпата бе притихнала, а кокошките се бяха сгушили една в друга и мътеха заедно яйцето.
Острото щракане на оковите, с които фиксираха ръцете на ламята високо над главата й към уреда за инквизиции, отекваха чак до стените на града и се връщаха обратно, почти без да заглъхнат. После оковаха, краката, врата и кръста й.
След това някъде от механичната плетеница измъкнаха още окови, с които прикрепиха коленете и лактите й.
"Ако продължават така, скоро ще съм напълно покрита с желязо и няма да могат да ме достигнат въобще с машината си" - помисли си шеговито тя. Но въпреки опитите да пази духа си, трябваше да си признае, че вече малко започваше да се притеснява.
И тогава Бътлър Джинкс намери думите. Те бяха на страница 492 от Законника, който настървено разлистваше през последните няколко минути:
- По силата на Закона за Вещерството, Нерегламентираните магии и Плевелите по растенията... - спря за момент и погледна пак. Точно това пишеше - по силата на Закона за Вещерството, Нерегламентираните магии и Плевелите по растенията, член 1925, алинея 4, въз основа на дадените ми правомощия като Велик Инквизитор на територията на Обикновения Град и прилежащите му блата, осъждам тази жена на... - той погледна мрачното си творение, в сърцето на което сега бе прикована, при това много неподвижно, Мечтателната ламя и продължи - осъждам я на Нещо Ужасно!
Тълпата се разшумя и даже леко отстъпи назад. Децата се разплакаха. За Нещо Ужасно разказваха бабите им в приказките, с които ги плашеха, за да са полсушни. Но никой не бе очаквал, че Великият Инквизитор ще построи точно Нещо Ужасно тук, на центъра на града им. Студът стана по-студен, мракът по-мрачен, а отнякъде плъзна и влажна сива мъгла.
И тогава се чу висок бодър глас:
- Нааааденички в хлебче! Нааааденички в хлебче!

Eeyore каза...

И малки сиви човечета започнаха да се промушват сред тълпата. Някои от тях носеха малки мелнички за месо, а други носеха подноси с наденички.
- Нааааденички в хлебче - викна Дядо току до ухото на Бътлър Джинкс - наденичка за вас, господине? - попита усмихнато той и навря в ръцете на Великия Инквизитор разрязана на две питка, в средата на която проблясваше полу-прозрачна, вкусна наденичка.
Блатните мъглегоблини се измъкваха от тълпата и наобиколиха плътно Дядо и Инквизитора. Подносите се насочиха напред, а мелничките се завъртяха.
- Яж! - каза Дядо - че има още много.

Eeyore каза...

Жабата гледаше как Драконвилът освобождава сестра си от Ужасното Нещо. Беше се присъединила към тях с Дядо един час по-рано, когато седяха на средата на блатото и чакаха, без да знаят какво, така както им бе казала леля Тръп.
Когато мъглегоблините се появиха, за малко да стане неприятен инцидент с Драконвила, който беше вече доста нервен и палеше много бързо, но накрая всичко завърши добре и мъглегоблините предложиха помощта си и наденичките с истинската душа на вече бившият Велик Инквизитор.
Имаше нещо в Нещо Ужасното, което непрекъснато привличаше погледа на жабата към него. Нещо в нахално насочените към небето железа я караше да потръпва. На няколко пъти почти усети какво е, а на съвсем последния път съвсем усети.
- Ха! Ж като жаба! Възкликна тя - и се сепна. Наоколо нямаше нищо забавно, защо тогава говореше?
Мечтателната ламя се приближи тичешком към нея, викайки още отдалеч:
- Стой! Точно ти ми трябваш!
- Ха! Все едно съм тръгнала за някъде... Квак!

Eeyore каза...

Сякаш се будеше от сън. Спомняше си какво бе ставало, но като че ли някой друг го бе сънувал. Почувства се слаб.
- Яж, яж! - каза някой и натъпка нещо в ръцете му - още трябва, Инквизиторът е силен, няма лесно да го изгоним.
Чувстваше се много слаб и изтощен, като някой, който идва отдалеч, без да е спирал за почивка по пътя.
Гледаше ужасното метално нещо, което бе сътворил и това го накара да потръпне.
- Не го мисли - каза Дядо - ще го превърнем в голямо барбекю, след 100 години никой няма и да се сеща какво е било.
Той отхапа и задъвка. Погледна Дядо, който му отвърна със загрижен поглед. Погледна Драконвила, който го гледаше сърдито. Погледна тълпата, която гледаше нещо вдясно. Погледна вдясно и видя кокошките.
Изведнъж всички се разкудкудякаха и политнаха напред по пътя. Каретата се понесе след тях, потропвайки по калдаръма. Гномът на капрата се опита да ги спре, но тъй като не знаеше как, реши че е по-добре да се повози. Кокошките винаги знаеха най-добре...
Малко по-настрани, едно момченце попита баба си, която го държеше за ръката:
- Бабо, бабо, какво стана с Инквизитора? Убихме ли го?
- Ами... той не може да умре, моето дете, тъй като никога не е бил жив. Той съществува докато хората мислят за него. Той е тяхната потребност от Нещо Ужасно, която се въплътява в първия срещнат...
- И сега в кого ще се въплъти?

Eeyore каза...

Току що излюпеното пиленце гледаще след отдалечаващите се с ужас кокошки. Че какво толкова страшно ги бе попитал? Въпрос като въпрос, който бе задавало непрекъснато последните няколко века. Огледа Обикновения Град... неговия град и закуцука през площада.
Една жена го вдигна в шепите си.
- Я, какво сладко пиленце - каза тя - откъде дойде, миличко?
- Вярваш ли? - изцърка то на пилешки и я клъвна по пръста.
След което тя седна на земята и започна да гледа тъпо.

Eeyore каза...

Навсякъде по площада хора сядаха на земята, опулваха се и почваха да поклащат глави.
Детенцето седеше на земята до баба си и му се прииска да я пита нещо. Но когато си отвори устата се чу само "квак". Баба му се усмихна, погали го по главичката и го обърна към слънцето. После седна до него и протегна старите си крака. Слънчевите лъчи сгряваха тялото й и тя нямаше нужда от нищо друго в момента. Желанието да говори или дори да мисли, полека отстъпваше пред топлите слънчеви лъчи.
Една жаба претича край тях и хукна към блатото.
През рамо викна към ламята:
- Току що обявихме първа степен на мобилизация. Не се притеснявай - знаем какво да правим.
И пътьом лапна една прелитаща наблизо муха.

Eeyore каза...

- Имат нужда от разум - обясняваше Дядо - за да могат да се справят със заговора на мухите. А в целия свят се намира разум само за около три жаби. Затова, при обявяване на първа степен, се налага да вземат разум от където могат.
- Ние с нищо ли не можем да им помогнем - попита Той, който се чудеше дали ще може да забрави името, което бе носил последните месеци.
- Можем - каза Дядо.

И всички седнаха върху камъните на обикновения град, под топлите лъчи на скоро изгрялото слънце... и се опитаха да не мислят за нищо.